Севернокорейско приключение – част 2

Севернокорейско приключение – част 2

618x387

Втората част от разказа на Делян Манчев за посещението му в Северна Корея

На следващия ден – посещение на Демилитаризираната зона на границата с Южна Корея. Близо три часа с кола от Пхенян. По пътя имах урок по история, който в края на деня изненадващо завърши с изпит, който “взех” на косъм. Версията на КНДР е, че те искат обединение с Юга, но марионетното правителство на Южна Корея не искало.

Ким Ир Сен още навремето бил създал програма как да стане обединението, но аз не можах да вдяна как на практика това би се получило. Някаква Корейска федерация, състояща се от две автономни републики, всяка си запазвала строя, управлението и правителството. Нещо не виждам разлика. Планът, разработен от Великия лидер, се състоял от три основни направления – обединението трябвало да е мирно, без намеса на външни сили и още нещо, което забравих и заради което се изложих на изпита.

Планът се състоял от 10 точки за действие, добре че тях не трябваше да запомням. Докато работил над този план, Ким Ир Сен подписал първата страница, но на втората сърцето му спряло да тупти. Този последен подпис на Великия лидер е възпроизведен в паметник, който се намира в Демилитаризираната зона и там също се поклонихме.

И така, пристигнахме в туристическия център на зоната

Малко като Дисниленд – страхотно поддържани градини, алеи, магазинчета. Събрахме се туристите за деня, всеки със собствения си превоз и ескорт от трима човека, появи се един военен с показалка, явно високопоставен, съдейки по униформата му, и започна да обяснява на корейски и да сочи нещо по картата на Корея. Казаха ни, че можем да го снимаме. Всички се шокираха, никой вече не слушаше какво обяснява военния – само щракане на камери и телефони.

Изведоха ни от заличката, само туристите. Строиха ни в една редица и ни посочиха да вървим напред и да не спираме, докато не ни спрат посрещачите. Озовахме се на някакъв паркинг след известно време, където ни чакаха колите. Казаха ни всеки да се качва в своята. След около 5 минути дойдоха и гидовете. Никой не разбра каква беше тази схема. В нашата кола се качи и този военен с показалката.

В последствие гидката ми каза, че военният избрал нашата кола, защото й имал доверие. Дрън-дрън. Военният се качи при нас заради мен. Каза, че съм имал горещо сърце, защото ръцете ми били космати, а по време на обиколката винаги беше до мен и ме разпитваше за България. Но не като гидовете ми – колко атомни бомби имаме в България, кой е по добър – Буш или Обама, кой е по-силен – Русия или Америка…, за Розовата долина, за спомените му от посещението Ким Ир Сен в България и подобни лежерни разговори.

Пристигнахме на разделителната линия. От едната страна – сграда с тераса на КНДР, другата страна – подобна на Южна Корея. Върху самата линия – седем бараки. Всякакви контакти между двете страни могат да се осъществяват само в бараките. В сградата на КНДР се провели преговорите и са се подписали документите за разделянето на двете Кореи. Пазят се всички мебели, знаменца и пр.

Обясниха ни, че тъй като американците били пораженци, пред тях стояло знамето на ООН, а не на САЩ. Всички се снимаха на масата с флагчето на КНДР. Гидовете на всеки казаха, че няма проблем, ако се снимаме на американската маса.

След това ни поведоха към бараките

Казаха ни да снимаме войниците на чертата, тъй като това е единственият ни шанс да снимаме севернокорейски войник. В бараките – спартанска обстановка, една дървена маса по средата с микрофони, като кабелите минавали точно по разделителната линия. Върнаха ни в основната сграда и ни качиха на терасата за снимки.

Туристите поискаха да се снимат с военния, той с усмивка каза, че не е модел, но веднага застана в поза. Казах на моята гидка, че военният много добре се справя като модел. Веднага ми изсъска, че нямам право да говоря така. Що пък. И аз като се снимах с военния, моята веднага се подреди. Гидът за пореден път се издаде, че е ченге, защото отказа всякакви снимки.

След демилитаризираната зона ни откараха в хотелче в близкото градче Каесонг за обяд. В хотела – на първия етаж сувенирно магазинче, на втория – ресторантите. Този път ни разделиха от гидовете, те обядваха в друг ресторант на етажа. В нашия ресторант вече всичко беше сервирано по масите. Отново огромна зала и всеки турист на отделна маса, всички гледат в една посока с гръб към вратата. Аз се чувствах ужасно, защото бях най-отпред с гръб към всички останали. Сервитьорките се измъкнаха и останахме сами в тишината. Всеки измърмори, че това е лудост, но нищо повече, защото според слуховете ресторантите и хотелските ни стаи се подслушват.

След обяда отидох до сувенирното магазинче за две минути. Като се върнах, едната сервитьорка вече беше извикала гидката, посочи ме с пръст и пенявейки се на корейски, показа с два пръста как съм слязъл и съм се качил. Веднага бях отново обвинен, че съм разбирал корейски, но съм се преструвал, че не разбирам. Дръпнаха я настрани и през зъби й казах да не съм чул повече подобни обвинения и че сервитьорката е супер тъпа, ако си мисли че не мога да разбера какво клюкари, при положение че първо ме посочи с пръст, а после показа с два пръста и движение на ръката как съм слязъл и съм се качил.

Тия подозрения вече ми бяха дошли повече. Особено, след като гидът ми каза да си запиша номера на хотелската му стая 2-14-21 и аз казах, че ще запомня номера, защото е много лесен: 2 по 7 е 14 и още 7 е 21. Гидът и гидката изпаднаха в паника и ме попитаха кой ме е научил така да запомням числа.

Следваща спирка – гробницата на някакъв крал от преди няколко века. В КНДР обаче тези неща са някак си не много интересни.

На влизане в Пхенян спряхме пред монумента на обединението на двете Кореи, каквото и да значи това. После заключителна вечеря в ресторант за патешко барбекю. На малки скарички на масата всеки сам си пече патешкото. Никога не съм си падал по тези неща, които в Азия са мега популярни – да си готвиш сам на масата.На следващата сутрин ме откараха на летището, качихме се с другите туристи в новия Туполев-204 и само отлепихме и се започна надприказване без цензура.

Доброто и лошото ченге

Севернокорейците си живеят в техния си свят, като не можах да ги убедя, че България няма атомни бомби. Те си мислят, че всяка държава по света има, затова и те имат. Като им казах, че и Южна Корея няма атомни бомби, не само, че не ми повярваха, но в лицата им се прочете нещо като разочарование и обида.

На свой ред обиди по мой адрес не бяха спестявани изобщо, както и към България. Ние сме били слаба държава (Русия и тя) защото през 1989 г. не сме удържали на натиска на империалистите, докато те, изоставени от всички, все още удържат на този натиск.

Непрекъснато ми се повтаряше, че ние сме принудени да плащаме данъци, а те не. Неуспешни останаха опитите ми да им обясня, че при нас почти всичко е частно, а при тях държавно – и това е причината.

Много им беше интересно да разберат в какво се изразява дейността на един адвокат. Те знаели какво е адвокат, но не можели да си представят какво върши той. Започнах да давам пример – как ако гидката си поръча гидът да й изработи стол, гидът се забави и го изработи некачествено, тя може да го съди ли да й върне парите или да поправи стола, или да изработи нов и т.н. Но отново те не си представиха как така единият ще поръчва на другия, пък другият нма да го изработи в срок и качествено.

Гидката ми е била в командировка в Швеция, било много красиво, но държавата изобщо не й харесала. Какво ли значи това?

Делян Манчев/webcafe

0 Comments

Leave A Reply

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *