Севернокорейско приключение – част 1

Севернокорейско приключение – част 1

618x346

Просто да се извади виза и да се купи билет за КНДР не е възможно. Всичко следва да бъде организирано от специални агенции, които са оторизирани от севернокорейското правителство да уреждат формалностите. Агенцията, която избрах, работи със “запaдните туристи” и е в Пекин, но се менажира от англичани. Опциите за пътуване са две – с група на предварително определени дати или индивидуално. Също така се избира и хотелът – стандартен или луксозен.

Заплащането се извършва по банков път и седмица преди пътуването се получават сканирани виза и самолетен билет. Неудобството е, че задължително трябва да се мине през Пекин, за да се получат документите в оригинал и да се изслуша едночасов инструктаж. Инструктажът е “какво може и какво не може в Северна Корея”, но на практика си беше само “какво не може”. Добре, че китайците от миналата година разрешават на българи да минават транзитно през Пекин до 72 часа без виза.

На следващия ден по обяд пред изхода за полета за Пхенян се събрахме около 20 човека. Половината туристи, двама дипломати от Скандинавия, останалите севернокорейци. Качиха ни в автобусче и в момента, в който пред нас се появи самолетът АН-148 на Еър Корио, настана суматоха и защракаха камерите. Като слязохме от автобуса, никой не тръгна към самолета да се качва, а започна една безкрайна фотосесия, като в един момент ни подгониха.

Стюардесите супер соц: много къси поли, никакви усмивки и никакви поздрави към пътниците. В първото отделение за ръчен багаж беше оставена пилотската шапка. Опитът ми да я снимам беше пресечен веднага. На инструктажа ни казаха, че преди да се направи каквато и да е снимка, трябва да се пита гида, като категорично не могат да се снимат униформени, строежи и всичко, което показва страната в негативна светлина.

На полета с продължителност 1ч и 40 м сервираха хамбургер, тъй като според севернокорейците Ким Чен Ир е измислил хамбургерите. Кацнахме към 15:00 ч., като нашият полет беше един от трите, които кацат в КНДР за целия ден. Летището наподобява старото летище Сарафово от 80-те. Гишетата за чекиране и багажната лента са в една заличка, разделени с параван. Чужденците минават преди местните, т.е. “изпреварихме” пет човека.

Митничарите ни регистрираха мобилните телефони, което беше един своеобразен знак, че връзката ни със света е прекъсната. В КНДР няма роуминг и интернет. От миналата година вече има мобилна връзка, която е с два кода за избиране – единият за местното население, другият за чужденците в Корея (предимно дипломати), но двата кода не могат да се избират взаимно.

Посрещнаха ме двамата ми гида. Една жена в национална носия (няма да пиша имена, а в текста тя ще е “гидка” или “гидката”), другият гид – мъж със строго лице и строг костюм (в текста той ще е “гид” или “гидът”). Преведено на наш език – гидът е щатен сътрудник, гидката нещатен сътрудник. За абсолютно всеки турист или група се прикрепят двама гида и един шофьор, които са неотлъчно с туристите. Целта им да се следят един друг, както и двамата да следят мен. Моята гидка се скъса да се натяга на гида. От този момент, единственото, което имах право да правя без да искам предварително разрешение, е да дишам. Паспортът ми беше „прибран на съхранение”.

Летището е на около 30 км от центъра на Пхенян и взехме разстоянието относително бързо с микробусче местно производство, тъй като се движехме по трилентова магистрала, по която се разминахме с не повече от десет други МПС-та.

На влизане в града спряхме за снимки пред Триумфалната арка. С гордост ми казаха, че е по-голяма от парижката. Когато на следващия ден минахме пак от там, ме изпитаха какво е това, но на отговора ми “Арката” последва строг въпрос “Коя арка?”. С наведена глава виновно измърморих “Триумфалната”.

По пътя към хотела гидът ми се похвали, че е направил проучване за България и ми изрецитира височината на връх Мусала. Бил прочел,и за Розовата долина. Обясних му за розовото масло, впечатли се.

Пристигнахме в хотела – един от двата луксозни хотела в града. За тях 5 звезди, за нас 3 звезди. Хотелът се казва Корио – две съединени кули по 35 етажа, всяка с въртящ се ресторант на покрива. Веднага ме предупредиха, че нямам право да излизам от хотела, което било за мое добро, тъй като Пхенян е непознат град за мен, а и местните щели да ме гледат лошо, защото съм приличал на американец.

Настаних се в стаята си на 30 етаж. Не е лоша, чиста, дори с телевизор с новините на ВВС. Този канал е достъпен само за туристи. Гидът ми даде домашно – да гледам новините по ВВС и на следващия ден да му ги разкажа. На брифинга в Пекин около 100 пъти ни наблегнаха, да не нарушаваме забраната за напускане на хотела, защото последиците за гидовете нямало да са добри.

В 19 ч. бях придружен на вечеря. Ресторантът е огромна зала с ужасна декорация. Всеки чужденец беше сложен на отделна маса, възможно най-далече един от друг, всички с лице в една и съща посока. Отрупаха ме с храна. То не бе риба, пиле, свинско, картофи, ориз, нудъли, кимчи, салата, пелмени… Успях да изям не повече от една трета. На масата имаше комплексен прибор: оцет, соев сос, сол, пипер и натриев глутамат. След вечеря реших да се разходя из хотела.

В бара насочих фотоапарата към много красив кристален полилей, но барманката замаха като ненормална и се разкрещя, че не може. Полилеите не бяха в забранителния списък, така че като срещнах по-късно гида си във фоайето (личеше си, че притеснително ме издирва) му разказах за случката. Гидът хукна при управителя на хотела да иска разрешение да снимам полилея. Снимах го. Отидохме в Корекома на хотела с ужасни цени (шоколадче Ritter Sport 7 лева). Там тръгнах да снимам национална носия, която се продаваше. Отново продавачката се разпеняви, че не мога да снимам. Гидът я дръпна настрани, с ужасен тон нещо й каза, така че тя се смали десетократно и ми каза да снимам. Стана ми жал за продавачката. Егати ужаса за две невинни снимки.

Сутринта обилна закуска на шведска маса и потегляне в 8:30 ч за целодневен тур из Пхенян. Тъй като градът има няколко двореца на децата, пионерите, младежда, хората, работниците, не помня кои от тези в каква последователност посетихме. Пред първия дворец имаше скулптурен ансамбъл на танцуващи момичета в движения на националния танц “Снеговалеж”.

За 4 евро трябваше да купя букет, който щеше да ми трябва при следващата спирка – паметника на Ким Ир Сен и Ким Чен Ир. В интерес на истината паметниците са потресаващи – две фигури от бронз, по 20 метра високи, с много прецизна изработка. Трябваше да поднеса цветята и да се поклоня. На инструктажа бях предупреден да не го приемам лично, а все едно влизам в джамия примерно да разгледам и пред джамията трябва да се събуя. Още преди да платя пътуването ми казаха, че ако не мога да превъзмогна факта, че трябва да поднеса цветя и да се поклоня, трябва да се откажа от пътуването.

В Пхенян живеят 3 милиона човека, само привилегировани, и градът е показен за малкото чужденци, посещаващи държавата. Градът е с огромни булеварди по 3-4 платна във всяка посока; жилищни блокове с по няколко хиляди апартамента в блок; небостъргачи, като строящ се от години хотел във формата на ракета с над хиляда стаи и огромно количество паметници и площади. Тук-таме коли и не много пешеходци. Както каза една туристка, така е изглеждал Китай през 70-те, което все пак е преди 40 години, а и като се има предвид с какво темпо напоследък се развиват нещата.

Модата е неописуема

Жените – с коса на ролки, дължина до раменете и с по една фибичка над всяко ухо. Блузка с поличка и задължително сандал на ток с чорап. Половината от населението е с някакъв вид униформа. Мъжете са подстригани с една от петте разновидности на одобрена мъжка прическа. Моят гид все едно се бе подстригал сам със затворени очи. Най-любими ми бяха регулировчиците – само жени, на всяко кръгово кръстовище, като по средата няма нищо, само тя.

Току-виж дошли две коли от различни посоки. Движенията с палката са резки и тялото се завърта с маршова стъпка. Палката се държи с бели ръкавици, а на краката – черна затворена обувка с ток и бели чорапи до глезените.

След поклонението отидохме на гробището на загиналите герои. Всеки загинал с отделен бронзов бюст върху постамент с четири дати, едната от които е датата на постъпване в компартията.

Гидката вече започна леко да ме дразни с уж непринудените си въпроси:
Тя – “Бил ли си в Южна Корея?”
Аз – “Да”
- “Кога?”
- “През 2006″
- “Ходи ли до демилитаризираната зона?”
- “Не”
- “Защо?”
- “Не ми беше в плановете”
- “Защо?”
- “Не ми се ходеше”
- “Защо?”
- “Така”

През различен период от време ме питашe колко човека работят в офиса ми. Искаше ми се да й кажа, че колкото и да ме пита, няма да объркам бройката. И изведнъж ни в клин, ни в ръкав: “Обичаш ли да стреляш?” Ъъъъ… – “На стрелба ли ще ме водите?”

Образите на лидерите са нещо много важно в Северна Корея

Когато на първа страница на вестника има снимка на Уважавания маршал Ким Чен Ун или друг от лидерите, вестникът трябва да се прегъне така, че да не се прегъне снимката. Ако нещо е увито в този вестник или е изхвърлен в кошчето – директно в пандиза. Подобно нещо е и с паметниците на лидерите – в кадър винаги трябва да е цялата фигура. Никакви от кръста на горе или “не се хвана целия”. Снимката се проверява и ако не отговаря на правилата, трябва да се изтрие.

Следваща точка – родната къща на Великия лидер. Не коментирам как тази супер запазена сламена колиба се е озовала в центъра на Пхенян по средата на огромен парк. Денят беше събота и бяха докарали всички седемгодишни пионерчета от страната на поклонение.

Личеше си, че са от прованса, въпреки че явно бяха с най-добрите си униформи, състоянието им беше доста зле. Както на гробището, така и в къщата ми беше подробно показано и разказано за всички майки, бащи, сестри, братя, лели, чичовци и т.н. на тримата лидери. Когато обаче зададох въпрос на гидката дали сегашният лидер има деца, с уплах ми бе отговорено “Не знам”, но хитрата лисица ме накара да попитам гида. От това си направих извод, че тя наистина не знае, но също иска да разбере. Аз пък нарочно не го попитах.

Други туристи споделиха, че са питали техните гидове къде е работното място на Уважавания маршал, но също получили отговор “Не знам”. По време на разговорите трябваше да наричам Ким Ир Сен Великия лидер, Ким Чен Ир – Великия генерал, а Ким Чен Ун – Уважавания маршал.

След обяд – посещение в Ателието по изкуства, където работят всички севернокорейски художници, скулптори, занаятчии. Беше много интересно. Имаше и галерия със снимки, които показват как тези севернокорейски творци са канени по света да майсторят паметници. На едно място имаше огромно бродирано пано, нещо като гоблен. Невероятно фина изработка – детайли и цветове. Попитах гидката за колко време се прави едно такова пано. Тя дръпна лека встъпителна реч, че за майсторите на КНДР това е нищо работа и един от тях за 2-3 месеца е готов. В този момент се доближи нищо неподозиращата шефка на галерията и каза, че това пано е толкова сложно, че е отнело две години на няколко майстора.

За съжаление разглеждах всичко в галерията на светлината на мобилния си телефон, защото нямаше ток. Ток няма непрекъснато. Севернокорейските майстори правят много красиви и прецизни мозаични пана, каквито има из целия град, предимно с образите на лидерите, но също и на работници, жътвари. В мозайки и кристални полилеи е и пхенянското метро. То беше включено в официалната програма – возене за няколко спирки.

Според слуховете, това са единствените работещи спирки, поради липса на ток и части за вагони. В метрото на ескалатора нямаше осветление поради икономии на ток, а се слиза доста дълбоко. Светлина идваше само от слабо осветената платформа. Станциите са наистина много красиви, а вагоните са от ГДР.

След метрото – разходка до стадиона и парка зад него. Няколко пъти ми беше обяснено, че Уважавания маршал е голям любител на спорта и е дал указания спортът да се развива. Както знаем от слухове, поради провала на отбора на КНДР на миналото световно, треньорът и всички футболисти били пратени в трудов лагер.

За парка зад стадиона ми беше обяснено, че е мястото, където вечер тайно идват да се гушкат влюбени двойки. Така тръгна разговор за двойките и браковете в България, аз обясних, че много двойки живеят на семейни начала, без да имат сключен граждански брак и са си семейства с деца и т.н. Последва въпрос: “Е, като нямат брак, жената как успява да забременее?”. Наложи се да обяснявам като на извънземен, че при хората това е биологичен процес, когато правят любов. Нов въпрос: “Добре де, а жената как успява да роди като няма граждански брак?”. Не съм сигурен, че му стана ясно въпреки обясненията ми.

Други туристи ми споделиха, че се опитвали да обясняват за гей браковете и сурогатните майки, с което съвсем шокирали гидовете. Трябваше да покажа снимки на Азис и Кончита Вурст.

Когато докладвах на гида какви новини съм гледал по ВВС, нищо не му беше ясно – нито за изборите на Европейски парламент и Европейския съюз, нито за военния преврат в Тайланд. Особено ме затрудни, когато поиска да му обясня какво е “преврат”.

Следваща точка е един от многото големи площади, на които се провеждат военните паради. Все пак севернокорейската армия е четвърта в света. След малко гидът ме пита дали ми се ходи на боулинг, казах, че не ми се ходи. Дръпва ми се рекламна реч колко е готин боулингът, само 2,50 евро на човек, как чужденците много се кефели.

Последва пазеният за финала коз: “Там има възможност за комуникация с местни”. Стана ми ясно, че цялата работа е, защото гидът иска да играе боулинг. Казах му, че много искам. Гидът съобщи това на гидката и започна спор на корейски, след което последва въпрос към мен: “Какво предпочиташ – игра на боулинг или да ходим в кафене да пием капучино”. И в двата случая черпя аз. Казах им, че ще отидем и на двете, но накрая поради липса на време никъде не отидохме.

Посещение на кулата Чучхе

Идеята Чучхе е националната доктрина на страната или по-точно религия. Но думата „религия” е забранена. Изобщо всякакви религиозни символи са забранени, дори и за временен внос. Ако някой чужденец иска да си носи Библията, трябва да информира преди пътуването, Библията да не съдържа корейски текст и да не се показва на корейците.

Идеята Чучхе казва, че всичко на този свят зависи единствено и само от човека, нещо като поговорката “каквото сам си направиш, никой не може да го направи”. В КНДР действа и календарът Чучхе по аналогия на нашия календар, където за нулева година се приема раждането на Христос, при тях е раждането на Ким Ир Сен. Понастоящем е 103 година по календара на КНДР.

На входа на кулата Чучхе, която на върха е с червен пламък, има множество табели на групите последователи на идеята Чучхе по целия свят. Започнах да търся българската, тъй като бях убеден, че като бивша соц държава, не може да не сме се отчели. Имаше табелки на групи от почти целия свят, включително Япония и САЩ, като от Гърция имаше цели три групи, но… нямаше от България. Чак ме хвана срам пред гидовете.

За качване до върха на кулата чужденците заплащат 5 евро. Всичко се плаща в евро, долари и китайски йоани. На чужденците им е забранено да сменят в местни вонове. Моите гедове на ме отвориха, че има магическа дума “за сувенир” и могат да ти обменят една банкнота. Това обаче го разбрах от другите туристи, чак в самолета на връщане. Цените в корекомите са във вонове, уж че всеки местен може да си напазарува от там.

Имах посещение в централния Кореком, наричан универсален магазин. На три етажа все едно стандартен безмитен магазин, това бил обикновен магазин за всеки местен, но странно че при население на Пхенян от 3 милиона души, по средата на деня, аз бях единственият в този триетажен магазин. Това, което аз си купувах от Корекома, освен сувенири, е кефир и сметана, които на корейски се казват кефир и сметана. Използват съветски патент и качеството е уникално. 1 евро за бурканче. Гидът ме накара да си купя бира, защото половин ден преди това ми я хвалеше. КНДР е мечтата за всеки пияч – бира – 11 градуса, вино – 25 градуса и твърд алкохол – 50 градуса.

От върха на кулата Чучхе имаше супер гледки към целия град. Там си имах отделна екскурзоводка, много адекватна.

Последната спирка за деня Монументът на компартията. Огромни ръце от гранит държащи чук, сърп и перо – работници, селяни и интелектуалци. По пътя гидката пак нещо ми се направи на интересна и я попитах каква зодия е. Не ме разбра. Не знаеше какво е зодия, хороскоп, астрология, съзвездия. Изнесох кратка лекция по астрология и астрономия. На финала казах, че много хора вярват в хороскопи и астрологични прогнози. Отговорът на гидката в стойка мирно беше: “Аз вярвам само в идеята Чучхе”. Ох, да е жива и здрава.

Вечеря – в традиционен корейски ресторант за ястие, в превод “Горещата тенджера”. Сам си готвиш манджата в тенджерка на масата, като се слага всичко вътре – месо, зеленчуци, нудъли, подправки…

Произходът на манджата идва от войната, когато войниците слагали в каската всичко, което имали под ръка и закачали каската на огъня. Моите гидове навсякъде ядоха студени нудъли, любимото им ястие. На чужденци обаче не се давало, защото имало сурови съставки. Да не говорим, че гидката била на диета, ядяла само нудъли. Казах й, че ми е странно да си на диета, в която се тъпчеш само с въглехидрати. Не ме разбра. Хайде лекция за въглехидрати, протеини, фруктоза, захароза, кое какво е. Тя не ме разбра много и каза, че всички корейки отслабвали с диета с нудъли. Малко цинично звучи комбинацията диета и Северна Корея.

По време на вечерята бях попитан дали обичам суши, казах “да”. Попитах дали и тя обича, но с насечени думи ми беше отговорено “Аз обичам само корейска храна”. Както обсъдихме впоследствие с другите туристи, омразата им към японците е по-голяма, отколкото към американците. Моята гидка винаги наричаше японците с пренебрежителното “japs” , а не “japanese”, или ако използваше последното, то винаги в съчетание с империалисти.

След вечеря бях отново заточен хотела.

Делян Манчев/webcafe

0 Comments

Leave A Reply

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *