“Куковден” Дончо Цончев

“Куковден”-Дончо Цончев

Volga

ПРЕД МАЛКИЯ КАЛДЪРЪМЕН ПЛОЩАД на селцето двете черни волги изглеждаха много големи, а до тях сплесканият винен фиат с номер “Рома 018119″ правеше впечатление на приклекнало, рядко красиво чудовище.
От волгите излязоха добре облечени, охранени момчета и се запътиха към съвета. Върху фиата (на елегантния му багажник) бе вързан трупът на едър сръндак.
- Прего – каза едно от момчетата и италианецът излезе от колата си. Беше по чехли, в разкошен ловен екип.
Малкото селяни на площадчето гледаха всичко това любопитно и пушеха – мършави и космати. Само две деца доближиха колите и си позволиха да коментират.
- И във волгите има сърни – каза едното. – Вътре, в багажниците.
- Откъде знаеш?
- Видях, като ги отваряха. И на италианеца пушката видях. Ей толкова е късичка. Като играчка.
- Татко каза, че струвала повече от хиляда лева. И че той плащал за една сърна, колкото за една кола.
- Кой?
- Италианецът.
- Той откъде знае?
- Кой?
- Баща ти.
- Миналата неделя ходи с тях. Да води кучетата. Само че тогава беше французин.
Кратката церемония в сградата на съвета сигурно бе свършила, защото гостите излязоха, ръкуваха се подред с Кръстан пълномощника и като насядаха по колите, потеглиха.
Пълномощникът помаха след тях, после се обърна и делово, малко прегърбен, тръгна към своята мъничка крепост. Тогава чу:
- Кръстане., – Той спря, познал гласа на Гатьо.
- Къде отива тая пара бе?
- Коя пара? – попита Кръстан и като се обърна отново, тръгна полека, по-изправен, към кръчмата.
Тя беше на две стъпала – тази мъничка крепост на селяните, – миришеше на мента, цървули, пометено и спокойно.
- Парата, дето я снасят тия всяка неделя.
- А! – каза Кръстан. – Питай ме мене.
- Ние кога ще излезем на лов бе, Кръстане? – попита Иван. – Няма ли и за нас такава неделя, тука, у дома?
- А! – пак каза Кръстан. – Когато имате бележка. Не знаете ли кога?
- На Куковден – каза Гатьо и като хвърли фаса, плю, защото си беше опърлил мустаците.
Кръстан изпи една ментовка сред своите избиратели, каза още няколко пъти: “А!” – в отговор на техните привидно глупави въпроси и делово, твърде прегърбен, се прибра в сградата на съвета.
След малко мълчание Гатьо изпсува тихо и почти замечтано – безадресно, в бъдеще време, множествено число.
След още малко мълчание (мършаво и космато) Иван повтори псувнята – безадресно, в минало свършено, множествено число.
Беше три часът следобед. Извечното идилично спокойствие витаеше над малкото балканско селце – извечен божи баланс на извечната, мъжествена, тукашна мъка.
Към пет Гатьо пое по Зайково дере, нагоре. Пушката му беше надве, под шубата.
Към пет и десет Иван пое по Вълчидол, нагоре. Пушката му беше в ръката – той живееше в крайната къща и гората опираше до дувара му.
Сърните в този балкан пиеха вода по едно и също време, на едно и също място – от памтивека. Мъжете в този балкан знаеха това от деца, както и още много неща за земята си, или по-скоро се раждаха с познанията, събирани от бащите и дедите им – от памтивек. Промени настъпваха естествено, но никога не траеха дълго. Например сърните преди петнайсетина години почти бяха изчезнали. След това докараха отнякъде други. Известно време те се лутаха навсякъде, но постепенно установиха пак същите места за водопоя, за пашата и за ятаците. Някакъв ред съществуваше тука – железен като законите на поникването, умирането, любовта и надеждата.
Гатьо се огледа да разбере кое време е и реши, че може да изпуши една цигара. Тук, докато не е наближил мястото. Той знаеше отлично, че влажните ноздри на тези красиви животни улавят острия мирис от двеста и петдесет метра и никак не го обичат (извечният вик на кръвта им да бягат далече от него), но и тютюнът му трябваше много – да окади някак и да приспи за момент вътрешната тревога. Сглоби пушката, седна и запали цигарата. Щеше да обиколи отгоре, да одъвче по пътя два стръка див джоджен – нека животното да го чака откъм страната на миризмата.
Иван беше избързал по стръмния и всъщност много удобен път на вълците – седна на коренака на един габър и като се вгледа към мястото, където двете деренца се събираха, чу ударите на сърцето си. Не му беше сефте тук да поседне. Историята се повтаряше като в театър. Мръква се. Идва сърната, наострила уши. Ослушва се, оглежда се, души. Нищо особено. Навежда се да пие от клокочещата кристална водица в краката си. Съвсем, съвсем полека, безшумно, Иван вдига пушката. След изстрела оставя пушката, изтичва и прерязва дългата шия, докато животното все още рита. Помъква го из гъстото. Окачва го на някой клон на височината на главата си (да не го стигат лисиците) и се връща при пушката. Мушва я в парцал, който е навит около кръста му като пояс, и я шибва дълбоко в къпините. Тръгва си сам, празен – пуши цигара. Това е. Когато заспят в селото, ще дойде с чувала и ще прибере животното. Намерил го е – ако случайно, случайно някой го спипа. А пушката ще чака там бездруго – в парцала и в къпините – до другото мръкване. Това е.
Гатьо пусна угарката в шумата, без да я стъпче. Нямаше да запали гората – влажно е. Нека дими. Нека вони. Да плаши сърните оттука, а той да отиде отгоре. И тръгна. Освен песните на вечерните пилета чуваше само дишането си. Ни съчка, ни звук от вървенето. Малко бе закъснял, но той виждаше в тъмното като котка. Със силен тропот зад гърба му прибягнаха двойка сърни. Докато се обърне, мярна мъжкаря във въздуха над дерето – подобен на птица. Проследи шума от копитата, поклати глава и продължи, без да бърза.
Иван чу тропота и се сниши до ствола на габъра. Сръндакът спря наблизо, но не се виждаше от храстите. Остана там, неподвижен. След някое време се чуха и стъпките на сърната – по-леки и меки. Но и тя спря в гъсталака. Иван пое дълбоко дъх, пръстът му беше където трябва. Друг, съвсем слаб шум го накара да се обърне наляво. Трета сърна пиеше от дерето спокойно – цялата на открито, като мишена. , Той започна веднага бавното, майсторско обръщане на пушката вляво, но още не бе извъртял и една педя, когато сърната рязко вдигна глава и буквално литна към гъсталака.
Стъмваше се, както се стъмва в балкана – постепенно, а бързо. Гатьо чу третия тропот, който утихна в гъстия подраст и обиколи, за да влезе и той вътре. Знаеше, че са там. И трите. Вече подплашени, можеше и да не излязат на откритото при водата. Тъкмо подплашени, щяха да останат в гъстото, докато не го видят. Но за да го видят, значи и той да ги види. А това беше достатъчно. Вървеше наистина като котка, пръстът – на спусъка, опипваше всичко с очи и чакаше едната секунда. Повече не му трябваше. Беше го-правил толкова пъти – от десет един не успяваше.
Без никакъв повод, все тъй с очи в гъсталака, Иван реши да се обърне отново наляво. (Той после дълги месеци искаше да си спомни: наистина ли без никакъв повод се обърна, той ли се обърна, или пък някаква дяволска сила го измами – щеше да мисли, да се ругае, да пуши лютиви цигари, но. -. вече се беше обърнал.) Полека извиваше шия и от изненада усети ежовина по гърба си. Огромен като насън, рогат и едва ли не страшен в мрака, сръндакът пиеше вода от дерето. Предните му крака разкрачени, цялото му едро тяло очертано на голото. Противно на улегналия си майсторски навик Иван с бързо движение обърна пушката по дългия полукръг, но животното отскочи като от пружина и само с две чаткания по камънаците край дерето вече влиташе в гъсталака. Изнервен от лошото начало на познатата пантомима и от настъпилия мрак, Иван поведе летящото тяло с пушката и стреля в последния миг, по посока към шията му. Остави пушката и скочи. Затича се сред силния тропот от всички страни, на всички сърни – когато стигна до мястото, нямаше нищо. Не вярваше да не е улучил – това не беше се случвало от много години. Ослуша се и след отдалечаващите се копита чу слаб звук наблизо. Забърза към него през гъсталака и след няколко крачки видя животното на земята. Въздъхна със старата, сладката тръпка, извади ножа и вече се навеждаше над него, когато разбра, че това не беше животното.
Гатьо бе паднал на колене и на лакти, пушката му на шията – опитваше се да се изправи.
- Ей – каза Иван и коленете му се отсякоха. – Ама ти…
- Гатьо изпсува, стенейки.
- Гатьо бре, ама аз ли. ..
Онзи изпсува още веднъж и с дясната си ръка хвана крачола на Иван. Пръстите на лявата мачкаха шумата. лицето му беше в кръв.
- Мърдам я – каза той. – Пръстите си мърдам. Ама…
Иван го изправи и като видя лицето му отблизо, помисли, че ще припадне. В това време Гатьо се пипна с дясната ръка по лявото слепоочие и като напипа кръвта, погледна пръстите си.
- Нищо – каза той. – Кожата само. Ама ръката, ръката…
Тя беше простреляна в рамото – лявата му ръка-и висеше в кървавия ръкав неестествено.
- Абе брат – каза прегракнало Иван.
- Давай надолу – изохка Гатьо. – Давай, докато..
Иван го прегърна през кръста, прехвърли дясната му ръка зад врата си и го поведе. Беше се мръкнало хубаво – само водата в дерето блестеше.
- Абе човек – с напукани устни каза Иван.
- Давай полека – пъшкаше Гатьо. – Туй на главата ми само е одраскано. Кожата само. Ама ръката да видим.
- Ей сега, Гатьо, ей сега-
Мъкнеха се така в тъмното, стръмното – към светлинките на селото. Спъваха се. Гатьо скимтеше и пъшкаше.
- Пушките, ей – каза той по едно време и се хвана за най-близкото дърво. – Бягай да ги прибереш. Иван ги изпсува.
- Върви, върви – каза Гатьо. – По-лошо ще стане. Аз ще се стискам за дървото, ти върви и се връщай.
- Кръвта бе, човек – каза Иван, съблече ризата си и я раздра.
- Имам кръв аз – скърцаше Гатьо със зъби, докато Иван го превръзваше. – Бягай сега за пушките.
Иван хукна нагоре, като размотаваше парцала около кръста си. Когато се върна, Гатьо бе седнал до дървото. Вдигна го и продължиха към селото.
Бяха наближили съвсем, когато Иван се спъна и двамата паднаха тежко на сипея. Гатьо изрева, после утихна съвсем. Иван го вдигна на ръце, като бебе.
- Гатьо бе – стенеше той, като с крака опипваше непрогледния мрак и пред двамата. – Абе братле. .. мамка му и животеца, дето е даден на нас. Мамка му!
Той вече плачеше, докато обливаше с лютите си псувни всички и всичко, но стъпваше много внимателно, а очите му не изпускаха светлинката на крайната къща, която се приближаваше с всяко вдишване и издишване – размазана и лъчиста, толкова важна, спасителна, едничка, колкото малкото, простото семенце, пълно с животец.
Гатьо изохка, протегна здравата си дясна ръка и го сграбчи за ризата на гърдите, в този миг по-тежък от всичките убити сърни през живота си.
- Иване.. . – рече. – Жив съм, Иване, да знаеш. . .
- Ох, братко – изскимтя Иван. – Дръж се бе! Как да ти се помоля?
- Държа се аз – ръмжеше Гатьо и силно стискаше ризата на гърдите му. – Дръж се и ти. Всичко ще се оправи, да знаеш. . . Щом се държим помежду си.
Сред риданията Иван се засмя. Притисна приятеля си, както се притиска в прегръдка дете. И сам той искаше сега да бъде дете – ужасно много искаше това, нищо друго. Представи си нещо,, спомни си козите, говедата из този балкан, тояжката на Гатьо и своята собствена. Мечтите от онова време, които ги доведоха най-сетне до единствената прегръдка в живота им. И коравият, железен Иван беше на една крачка от някакво свръхважно откритие за живота си, за живота на всички и изобщо, но железният, корав Гатьо тежеше ужасно в ръцете му, страхуваше се да не го изтърве, да не паднат отново и нямаше никакво време за мислене. Може би после. Друг път. След години или след няколко крачки.
Например ей там, при каменния дувар на неговата къща, до който свършват извечните, винаги прости закони в гората и почват сменяемите, винаги сложни закони за хората.

0 Comments

Leave A Reply

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *