Как скочих с парашут

Как скочих с парашут

ПД-47

Годината е 1986. Строим развития социализъм и все още на никой и през умът не му минава мисълта какво ще се случи след 3 години.

Аероклуб Шумен. След една пропусната година поради липсата на 16 години(роден съм в началото на декември) най-после идва моментът за първия парашутен скок. За да се стигне до него са преодолени няколко препятствия: Първоначален медицински преглед, записване като курсист по безмоторно летене, проверка за благонадежност на мен и на родителите ми, учебни занятия(посещавани с радост) и най – вече  АЛК във Враждебна. Първата АЛК е цяло събитие в живота(особено за  едно провинциално момче пристигнало за пръв път в София и оставено само да се оправя в общежитията във Враждебна. Само ще отбележа, че едва не се претрепах с една печка на дърва в казармената стая на общежитието. Последната вечер останах сам в стаята. Предните вечери забелязах ,че разпалват печката, като поливат мокрите дърва в печката с керосин от един буркан. Сложих дърва и ливнах смело с буркана. После се сетих, че нямам с какво да запаля печката. Докато намеря кибрит от дежурния, минаха няколко минути. За беда на дъното на печката е имало жар и керосина е станал на изпарения в печката. В момента в който отворих капака на печката и метнах запалената клечка се чу гръм и от всякъде избълва огън. Горния кръгъл капак хвръкна към тавана, паднаха и кюнците). Отървах се само уплахата и опърлените вежди и коса. Това обаче е друга тема по която може да се разказва още много. Най-яркия ми спомен от АЛК е от една докторка движеща се “като свободен електрон” в коридора със странен израз на лицето, говореща си сама: „Аз крила им давам на тези момчета, крила им давам”. По време на нейното движение по коридора започва тихо хихикане и коментари под мустак от страна на минавалите вече АЛК. Новобранците ще разберат по-късно за какво става въпрос и то по гадния начин! Оказва се че това е лекарката в чиито кабинет се тества вестибуларния ти апарат. Който е минавал АЛК се сеща, че това е прочутия въртящ се стол. Минавам успешно „Стола”, въпреки усилията на докторката да ме накара да си върна закуската.(Кабинета и е малък и задушен с нажежена до червено нафтова печка въпреки топлото пролетно време. Сядаш на стола и те въртят, като периодично променят посоката на въртене. При всяко спиране, оная същата докторка „раздаваща криле”,  ти поднася под носа пластмасово кошче с повръщано на дъното и с ехидна усмивка мило повтаря: – „Знам че ти се повръща, знам че ти се повръща”.)

Връщам се в Шумен ухилен до уши и със заветното: „Годен за безмоторен летец”в медицинската книжка.  Докторът приема документа и мимоходом отбелязва: „ Остава само да скочиш с парашут ама да знаеш – От здрав самолет без основателна причина не се скача”.  Усмихвам се под мустак и на ум отбелязвам-„ Намерил със салам да плаши кучето”.

След няколко дена ни събира Тошко-инструктора на парашутистите и започваме практически занятия. В групата сме четирима бъдещи планеристи( трима младежи по на 16 години и Иван, който е доста по-напред от нас с възрастта). Набързо минаваме устройството на двата парашута, скатаването и правилата на парашутиста. Скатаваме с помощта на Тошко по един парашут „ПД-47”(По-скоро Тошко го скатава, ние само помагаме при затваряне на раницата-голяма борба беше). Слагаме по една бележка кой парашут за кого е ги прибираме в шкафа. Радост голяма, единствено Петко(бъдещ служител в Полицията и ДАНС) е доста притеснен.

– Какво става бе Петко?

-  Моя парашут е скъсан и сигурно ще се сцепи. Тодор дочува нашия разговор и бърза да го успокои с думите:

- Няма се плашиш бе. Това е само едно ъгълче закачено на някой храст. Вчера един от нашите падна в гробищата до летището. Сигурно тогава го е закачил. Нищо му няма.

Направо го закопа с тези гробища но Петко си мълчи. Прави се на мъж но се вижда, че го гризе от вътре за скъсания парашут.

След това наблягаме обаче на скоковете от рампата и приземяването с кълбо назад. Няколко дена скокове от рампата и търкаляне по земята и ме болят всички мускули на краката и задника но търпя. „Целта оправдава средствата”.

Преодолявам и последното препятствие преди скока-подписване на декларация от родителите за съгласие с моя парашутен скок. И се започва едно чакане и чакане и чакане кога най-сетне ще скочим. Минава  седмица в напразни надежди и всички новобранци сме на тръни.  И изведнъж на 23 май чувам по телефона заветното:

- Днес ще скачате. Навийте си на глезените бинтове, обуйте по възможност вълнени чорапи и идвайте.

Едва изтърпявам учебните часове. Чупя се от подготовката за манифестацията на следващия ден и на бегом се изнасям у дома. Грабвам бинтове и чорапи и още по-бързо се появявам в парашутната зала. Останалите трима са вече там и си обуват парашутните обувки. Подготвям се и аз и хоп ново „Двайсе” –Нямало го доктора да ни измери кръвното, че ни бил първи скок и други такива.  Докато се появи доктора тренираме на сухо от рампата и отделянето от „Гаврона” . Оказва се че пилот днес ще бъде Васко-пилот от ССА но бивш аероклубец, който е дошъл да си  поддържа подготовката на „Гаврон”-а. Спускач ще ни бъде Нела обаче днес не е на кеф за скокове(може пък и ден да и е било) и само ще е в самолета за да ни наглежда, без самата тя да скача.

Най-после след час закъснение се появява и доктора . Бързо измерване на кръвното. Всичко е ОК. Край вече няма какво да ни спре. Ще скачаме-Няма майтап.

Товарим платнища, парашути, каски в УАЗ-ката и пристигаме на пясъчника на парашутистите. Разставяме всичко и почва последен инструктаж. Първите две машини сме бъдещите планеристи а след нас продължават със скоковете и спортистите-парашутисти. Първата машина сме аз и Петко, втората машина са Иван и Юри(няма да му пиша фамилията че е известен ВВС-ар, някой ще го познае веднага). Слагаме парашутите и Петко(явно изобщо не е забравял за скъсания парашут) тъжно проговаря:

- Ех Гоше, това е! Ако нешо съм те засегнал някога извинявай.

Аз обаче изобщо не зацепвам за какво се извинява. Настроението ми  е „ Глуповато-приповдигнато”- както обичаше да казва доктора.  Тошко и Нела ни проверяват парашутите, каските и изтеглящото въже и се качваме в „Гаврона” Аз съм втори, Петко ще скача първи, че да ставало каквото имало да става. Сигурно сме били весела гледка, съдейки по усмивките на дъртите парашутисти( двама „Юноши бледи” по 60 кила с мокри дрехи но пък с по един голям парашут от пред и на гърба и с по една широка каска на главите). Закачат ни издърпващите въжета на скобата и отново Нела ни обяснява с думи и жестове кога ще скачаме.

-Всичко ясно ли е?

-Ясно е! Повтаряме двамата с Петко. По –ясно няма да стане.

- Успех и да внимавате за краката при земята! –Циркът с търчащият по поляната и крещящ по мегафона Тодор: -Краката, събери краката! – вече сме го наблюдавали няколко пъти.

Пристига Васил и с Нела уточняват захода при скоковете. Целта е да се приземим на рохкавата пръст на хиподрума до летището. Долу ще стои Тодор с мегафона и УЗК-ата да ни прибере. Васко пали двигателя и докато подгрява за пръв път започвам да си мисля: „ Абе това нещо е опасно, ще скачам от високо. Кой ме би по главата да се захващам с това!” Петко е по-зле и от мене-сигурно си е представял как се цепи парашута на две. И двамата обаче се правим на пичове и си траем. .”Който не иска да вижда мечка да не ходи в гората!”

От мислите ми ме изваждат увеличените обороти на двигателя и началото на пробега на „Гаврона”. Излетяхме. Край няма връщане! Васко, като стар авиатор от ССА отлепя и задържа на метър над земята докато набере скорост. После тегли здраво и претоварването ни натиска в твърдите седалки. Нела която седи на пода до пилота се сурва към Петко и едва успява да се спре опирайки крака опасно близо до „Семейните бижута” на Петко. В крайна сметка всичко се разминава и започваме бавно да пъплим на горе до заветните 1000 метра.

Уж пъплим а само след няколко минути(както ми се стори), Васко показва, че сме на 1000м.

Автоматична врата на „Гаврона” се вдига нагоре и Нела показва на Петко да се приготвя за скок. Той обаче в бързината, всичко да се свършва направо се мята без да чака сигнала за скок(само къде не извика „Джеронимо”, като по филмите).  Нела гледа невярващо и дори през шума на двигателя чувам, че му тегли една „Майна”няколко пъти. Самолета прави завой и виждам през прозореца, че парашута е отворен нормално и вятъра отнася Петко далеч от Хиподрума и летището.  Усетих едновременно облекчение за нормално отворения парашут на Петко но пък стомаха ми се сви на топка, че идва моя ред. Местя се на седалката до вратата и започвам да чакам вратата да се отвори за да изляза на стъпенката.

И ей го на!

Вратата се отваря със съскане и струята нахлува в кабината.

Няма измъкване!

Ще се скача! Само дето вече не ми се скача толкова както преди.

Нела ми крещи да излизам на стъпенката но да чакам знак за скока.

Поглеждам навън и   -„ Еба си майката колко е високо и как се клати самолета!”.

Поглеждам към стъпенката и в тоя момент ми се струва: „Тая стъпенка се е смалила ужасно и просто няма начин да си събера краката върху нея”. Няма обаче връщане назад. Слагам с налучкване единия крак, хващам се здраво с едната ръка за подпората на крилото, слагам и другия крак и още по-здраво стискам самолета с другата ръка. В този момент виждам(и не вярвам на очите си) как Нела ми дава знак с ръка да скачам. „Скачай, скачай ама скача ли ми се вече на мен?” Оная нервно почва да маха с ръце и да крещи да скачам.(Какво ли си е мислила- единия скочи с главата напред, този пък няма намерение да скача). Успявам учудено да питам:

-Ама да скачам ли наистина?

Нела почва да крещи:

-Скачай бе, отиде захода!

После…. После ми е малко „Мъгла”. Пуснал съм едната ръка от подпората на крилото и струята ме е завъртяла(другата ми ръка не искала да ме пуска в нищото – по думите на Нела). Усетих как пропадам на долу и самолета отлита без мен. Последва удара от отварянето на парашута и настъпи тъмнина. В първия момент не можах да проумея, че каската ми се е нахлупила до очите и ми пречи да виждам. Умът ми обаче работи и се сещам, че трябва огледам купола и  вървите. Отмятам глава и „О Светлина” – каската ми пречела. Оглеждам се- всичко е наред! И тогава проумявам:

-„ Ама това е ебаси кефа Бе!”

Жив съм и бавно се спускам на долу. От високо скоростта на пропадане не се усеща и имаш чувството, че можеш да си висиш така с часове. И после нормалните неща, като при първи скок или полет- Нещо свирих, нещо виках. Пробвах за завъртя парашута с коланите(То ПД-то друго и не може). Обаче не след дълго земята почна да се приближава(както ми стори прекалено бързо) и отново ми се стегна „Д-то”. На всичкото отгоре(поради забавения ми скок) вятъра почна да ме отнася към края на пистата на хиподрума и към една ограда от бодлива тел и храсти. Видях на земята УАЗ-ката и търчащия и крещящ Тодор с мегафона.

-Краката! Събери краката!

Както и да е. Прескочих оградата. И до като помисля :-„Няма да се надера на оградата”, дойде удара в земята. Изобщо не разбрах как се озовах по гръб с купола върху мен. Станах, поизтупах се от пепелта и почнах да прибирам парашута. Докато дойде да ме прибере УАЗ-ката, адреналина премина. Поомекнаха ми капачките и след изтърпените ритници по случай първия скок тръгнахме към старта да видим скоковете и на втората група. Последваха още ритници и поздравления. Сияещия Петко също беше там, далеч по-щастлив от мен.  На въпроса ми:

-Ще скачаме ли пак? – отговори само:

-Ти луд ли си бе! Стига ми толкова за цял живот.

Така завърши този ден. С много емоции и спомени за цял живот. Единствено съжалявам, че нямам снимка от този ден. Имам снимка от първия скок на баща ми-Лека му пръст! Но от моя скок нямам никаква снимка.

П.С.

Колкото до другите двама колеги, събитията при тях не бяха толкова безобидни. Юри(поради повечкото му килограми) при приземяването направи уникално изпълнение:- „ От крака на Гъз” и остана така замаян доста време, до като схване че седи на земята. Иван имаше още по-страховит скок- беше му се прехвърлила връв през купола(купола не се напълни изцяло). Поради неопитност или стрес изобщо не се и помъчи да отвори запасния парашут(въпреки че се драхме всички от долу да му викаме да отваря запасния). Падна със сериозна скорост но за щастие се размина без счупвания. Известно време беше в безсъзнание но се освести и всичко се размина без други травми.

1 Comment

  1. Огромно Благодаря на автора!
    Върнах се в същата година в аероклуб Русе…
    Смях се със сълзи :)
    Обади ми се, наборе!

Leave A Reply

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *