КАКВО БИ МОГЛО ДА СЕ ПРОМЕНИ …… с един нов „Закон за лова и опазване на дивеча“ …?!

(I-ва част)

               Започвайки да пиша по темата, не бих могъл да подмина наименованието му … „Закон за лова и опазване на дивеча”. Бих попитал, защо не „Закон за лова”, както простичко се е казвал преди години, когато кратките и ясни текстове в него, са били достатъчни, за да бъде управлявано и развивано ловното ни стопанство. Като повечето закони в родината ни обаче и този има една съвсем излишна добавка, която прави заглавието му само по-помпозно и по-трудно за изговаряне, а нейното отсъствие, едва ли би се отразило на същинското опазване на дивеча …

Всъщност темата „Закон за лова и опазване на дивеча“, според мен винаги е била твърде важна, тъй като за разлика от други закони, въпросният касае едно огромно съсловие от българите (вече около 150 000 души), каквото не се сещам да има, в никоя друга сфера от многообхватните ни дейности. В същото време, това е закон, който регулира отношенията и провеждането на занимание, неможещо да се нарече работа и в този смисъл, той не е свързан пряко, с никоя от разнообразните области на живота. И въпреки това, дефинирайки правилата в ловната дейност, освен упражняващите право на лов, той засяга и немалък брой хора, работещи в сферата на опазване, развъждане и разселване на дивеча, както и с организирането, провеждането и контрола на всички дейности, свързани с лова …

Говорейки за промяната на този закон или за създаването на изцяло нов, следва да уточним, че на фона на промените, настъпили през последните двайсет и повече години, той несъмнено изглежда доста остарял и неуспяващ да догони времето, с честите, за съжаление твърде повърхностни и всъщност утвърждаващи старото статукво промени …

Вижданията ми по отношение на текстовете в него са, че както досега, те трябва да уреждат правилата: за придобиване право на лов, за нормалното му практикуване, за стопанисване и охрана на дивеча и за контрола по спазването на разпоредбите, но по начин, който е максимално опростен, категоричен, недвусмислен, ясен и функционален … каквито между впрочем, следва да бъдат и всички останали закони …

За да достигнем същността на необходимите промени, несъмнено трябва да открием редицата слабости на действащия закон и да намерим решение за тях, което да бъде едновременно лесно изпълнимо и отговарящо на самобитния български манталитет, а в същото време и на очевидно ограничените възможностите на страната, към настоящия момент …

*********

              И нека започнем с един от най-съществените негови недостатъци, отстраняването на който, би решило доста от проблемите на съсловието – съществуването на многото „фалшиви” ловци в редиците ни. Това са хората, придобили право на лов, само заради притежаването на огнестрелно оръжие. Те според мен, трябва да бъдат изключени от категорията ловци, но това естествено може да стане, само с промяна и на другия нормативен акт … „Закон за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия“. Тогава, след евентуалното създаване на една, съвсем нечужда на развития свят категория – притежатели на оръжие, водещите се на отчет ловци ще намалеят поне с една трета, ако не наполовина и току виж, ловните площи, местата в дружини и разнообразният ни дивеч, се оказали напълно достатъчно, за действителния брой на колегите.

Освобождаването на ловното съсловие, от натрапената му със закона допълнителна бройка мними ловци, автоматично би обезсмислило и текста на чл. 22, ал. 2, визиращ необходимата минимална ловна площ от 70 ха, за един  човек. В същото време, съвсем не е за подценяване и факта, че намалената маса на съсловието, би успокоила донякъде и разпалените страсти на екологичните среди, които виждат в нас, единствената, чудовищна заплаха за родната фауна …

Техническото осъществяване на тази „операция”, едва ли би се оказало особено сложно, при наличния стриктен контрол на притежателите на оръжие, в системата на Министерство на вътрешните работи. При поредната годишна заверка на документите, решилите да отпаднат от ловното съсловие, просто няма да заверят ловния си билет и по този начин, автоматично ще отпаднат от списъка на ловците, а отчетът им в служба КОС, ще продължи да се води надлежно, като само трябва да бъде отразена промяната на статута им … от ловци – в притежатели на оръжие …

Коментарът в тази посока, ме подсеща да кажа и още нещо, касаещо едни други текстове от „Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия“. Въпросните текстове, в разрез с юридическата максима … „Всеки е невинен, до доказване на противното …!?”, забраняват на човек, срещу когото е образувано досъдебно производство или се води наказателно дело (без влязла в сила присъда), да притежава и носи огнестрелно оръжие …

Такива разпоредби, несъмнено нарушават правата на някои колеги, лековато превръщайки ги в престъпници, още преди съдът да се е произнесъл по казуса. А да се окажеш заподозрян, в днешното динамично и трудно за оцеляване време, комай съвсем не е толкова трудно и може да се случи на всеки, дори под давлението на един недоброжелател, какъвто за съжаление, почти всеки от нас има в обкръжението си …

*********

             След това кратко отклонение, бих искал да се спра на една друга откровена нередност, която „Законът за лова и опазване на дивеча”, регламентира с текстовете си. И тази лишена от логика практика, е постановеното с него, задължително членство на всеки ловец в сдруженията по чл. 30 …

Всяко сдружаване, без съмнение е един доброволен акт и отсъствието му, не следва да възпрепятства ловната дейност, разрешена от държавата, след придобиването на ловен билет. По този начин се поставя в ситемата един съвсем излишен посредник, който междувременно много от ловците, свързват единствено с пречки по осъществяване правото на лов, а също и с немалкото, съпътстващи съществуването му разходи …

И ако въобще има нужда от юридическо лице, което да сключва договор за стопанисване и ползване на дивеча (каквото отсъства в редица държави с богата ловна култура), според мен няма нищо по нормално, това да бъде най-малката единица обединяваща ловците – дружината. Тогава управлението на държавния ресурс (дивеча) ще бъде в ръцете на хората, които директно го ползват, а същите те, имат и най-голям интерес да го опазват …

По този начин, естествено биха отпаднали тромавите процедури по получаване разрешения за лов, а понякога и откровения, необоснован отказ за издаване на такива, както и възможностите за злоупотреби с власт и средства, при организиране на курсове, предоставяне на дивеч, фуражи и пр.. Като казвам с власт, имам предвид върховният резултат от „доброволното” членство, узаконен с текста на чл. 23а, ал. 1, т. 2, според който, по решение на управителния съвет, всяко неудобно лице, може да бъде изключено от N-ското ловно сдружение, с което му се прекратяват правата на ловец и му се отнема оръжието, забележете … за срок от две години …

Цитираните по-горе доводи, както и меко казано, будещата съмнение несменяемост в ръководствата на  някои от тези структури, говорят красноречиво, че този начин за управление на ловната дейност, отдавна е отживелица. Сдруженията и националните съюзи имат място и те биха могли да съществуват, единствено ако някой реши да ги учреди, при това на доброволни начала и нещатен принцип, единствено с представителни и защитаващи интересите на ловците функции. Само така, най-сетне бихме се разделили, с отколешния, дълбоко вкоренен в съзнанието ни принцип, всички уж доброволни членства … да са задължителни …

*********

             Несъмнено една от най-важните функции на закона, който коментираме, е след като посочи правилата, уреждащи конкретната дейност, да регламентира категорично и сигурно, опазването на особено ценната държавна собственост – дивеча. За съжаление, именно в тази посока, той според мен е възможно най-слаб и неиздържан …

Ако се замислим по задълбочено, ефективната охрана на дивеча, е една доста сложна, трудоемка и изискваща немалък ресурс задача. Това обаче съвсем не я прави нерешима, а логичните разсъждения по въпроса, биха довели до единствено правилния извод, че няма кой да свърши тази отговорна работа по-добре, от собственика на дивеча …

Едни от последните промени в „Закона за лова и опазване на дивеча”, почти премахнаха правата или по-скоро задълженията на държавата в тази посока и това според мен е грешка, която съвсем скоро ще се отрази пагубно на дивечовото разнообразие. Красноречиво потвърждение на думите ми, е безвремието, в което  страната изпадна след 1990 г., един период, характерен с драстичното намаляване на всички видове дивеч, без изключение, не само в обикновените ловностопански райони, но и в богатите на животни държавни ловни стопанства …

Честно казано, мислил съм, но досега не съм могъл да се сетя, какъв е мотивът, накарал законотворците да решат, че няма кой по-добре да се грижи за опазването на дивеча от сдруженията, на които същият е предоставен за стопанисване и ползване. Логиката да стопанисваш нещо и сам да се контролираш, дали спазваш правилата, особено в нашите условия, е меко казано чужда на здравия разум. Това може би е приложимо, в някоя твърде напреднала в мисленето си страна, като Япония например и въпреки това, не вярвам и там да допуснат подобно лекомислие …

На всичкото отгоре, тъй като въпросните структури нямат необходимия ресурс и това естествено се знае предварително, с текстовете на закона им се позволява, да наемат охранителни фирми за работата, срещу заплащане. Само трябвало във фирмите, да има служител с лесовъдско образование, което очевидно „напълно решава” проблема …!?

Разсъждавайки в тази посока бих попитал, защо не беше решен и въпроса с контрола по риболова по същия начин, а беше необходимо създаването на специалната „Агенция по рибарство и аквакултури”. Така на пръв поглед излиза, че рибното богатство, е доста по-ценно за държавата от дивечовото такова …

А в случая по отношение на дивеча, само трябва някой да вмени задължения на Изпълнителната агенция по горите и тя да поеме грижата за опазването му, както своята посестрима с прекалено дълго име, за рибата. Може би едва тогава, би намалял повсеместният и безконтролен отстрел на животни и улавянето им с модерните напоследък капани, от което за съжаление са пропищяли, не една или две дружини …

Дори се сещам за една друга структура, на явно по-добре работещо министерство – Гранична полиция, която много успешно се справя със задълженията си и мисля, че ако служителите на Държавните горски стопанства и Изпълнителната агенция по горите, бяха толкова усърдни и толкова добре екипирани, нещата можеха да стоят по съвсем друг начин.

Приключвайки по темата, искрено се надявам, че съществуват хора, които знаят решението на повечето от повдигнатите въпроси и това решение, колкото може по-скоро ще се материализира в действия, които биха запазили малкото останал дивеч от незаконните посегателства …

*********

             Друга немаловажна тема, касаеща пряко правилното ползване на дивеча (без похабяване), ефективността и безопасността на всеки лов, е темата за обучаването на кандидат ловците. Тази неоснователно подценявана според мен работа, в последните години почти напълно се изроди и заедно с измислените встъпителни такси по сдруженията (понякога с внушителни размери), се превърна в ежегодна кампания по събиране на средства.

Стига се дори до там, че много от младите ловци издържат изпита и получават билет за лов, без да са членове на конкретна дружина, само за да им бъдат взети парите. И това щеше да е нормално да се случва, ако в закона не беше казано, че за упражняване правото на лов, членството в дружина и сдружение е задължително …

Не може да искаме култура на ловуване, съхраняване и умножаване на дивеча и безопасност при лова, когато подготовката на младите ловци, се води колкото за отбиване на номера. Почти също толкова формално, протичат и курсовете за придобиване право на подборен лов …

 

(II-ра част)

               Продължавайки по отношение курсовете за придобиване право на лов или за подборно ловуване, искам да спомена, че нещото, което според мен най-вече им липсва, конкретна насоченост на обучението, свързана с най-важните за практиката елементи от дивечознанието. Или с други думи казано, изучават се неща, които никога няма да бъдат от полза за редовия български ловец, дори и при повече от половинвековна практика. Както знаем, времето за усвояване на прекалено обемистия учебен материал, е твърде кратко и дори при максимално положени усилия от курсиста, възможността за стопроцентово усвояване на преподаденото, е сведена почти до минимум.

Това естествено води, до създаване на правоспособни ловци, с посредствени познания за дивеча, които с крещящата си некомпетентност, не само изглеждат наивно в очите на колегите си, а понякога стават буквално опасни за самите себе си, а естествено и за съсловието.

Красноречиво потвърждение на казаното, е невероятно ниската ловна култура, граничеща бих казал с глупост, демострирана не само от един ловец, но и от хората, ангажирани с издаване на списанието на НЛРС – СЛРБ „Лов и Риболов”, а защо не и от останалите служители на съюза. Отпечатаното в октомврийския брой на същото интервю, започва със снимка на първа страница, на която един успял в кариерата си мъж, позира с две отстреляни птици от вида Ливаден дърдавец (Crex crex), вписан в Червената книга, като световно застрашен.

Въпреки, че в интернет пространството събитието е повече от широко коментирано, с подобаващия за случая шеговито – подигравателен тон, мълчанието около този гаф е впечатляващо. Никой от редицата специалисти, през които е минал материала (репортери, редактори, директори на издателска къща) или отговорните фактори в съюза (организатори, координатори, ръководители и пр.), не посмя да излезе пред обществото, да посипе главата си с пепел и да се извини за впечатляващото, меко казано недоразумение …

Подобно информационно затъмнение е само в ущърб, на и без друго разклатения авторитет на организацията и нейното издание, а в същото време, едва ли ще помогне, това куриозно събитие в ловния ни живот, по-лесно да бъде забравено.

И докато липсата на придобити знания за дивеча, могат да доведат единствено до грешки, като цитираната по-горе или да се отразят на успеваемостта на един лов, непознаването на различните видове и системи оръжия, както и на правилното боравене с тях, могат и обикновено се отразяват трагично върху всички нас. И тази плашеща неграмотност, гарнирана с определена доза безотговорност, проявявана без притеснение от някои колеги, прави така, че все по-често медиите, да ни поднасят ужасяващи новини за поредното нещастие,  настъпило по време на лов.

Практическите занимания с кандидат ловците, за правилно носене, боравене и употреба на огнестрелното оръжие, трябва да бъдат особено прецизни, за да може и за краткия период на обучение, младите колеги да придобият сравнително трайни навици, гарантиращи както тяхната, така и на останалите ловци безопасност.

Един друг особено важен елемент, лекомислено омаловажаван от организаторите, е прекалено ниската взискателност при изпитите. Почти перманентно осигуряваната възможност за преписване, както и пренебрежителното отношение, към често срещаните неверни, а понякога и смешни отговори на въпросите, води до прекомерно „олекотяване” на мероприятието като цяло, прави провеждането му повече от формално и го дефинира в очите на мислещите хора, като едно съвсем излишно харчене на пари.

Всички изброени дотук дефекти в провеждането, на до болка познатите ни изпити, всъщност са повече от категорично регламентирани с текстовете на закона и в тази посока, не е необходима неговата промяна. Но може би е необходимо друго, а именно … при извършване на неоправдани компромиси и нарушения от изпитващата комисия, същата да търпи строги наказания, регламентирани със закона, каквито се предвиждат и за всички останали нарушения, посочени в текстовете му.

*********

              Пряка връзка с безопасността по време на лов, има изготвянето и приемането на трите последни и най–нашумели промени в „Закона за лова и опазване на дивеча” …

1.Забраната за използване на дремки, при лова на дива свиня – чл. 65, т. 15 от ЗЛОД.

2.Ограничението за употреба на алкохол по време на лов – чл. 83о, ал. 1 от ЗЛОД.

3.Задължителните сигнални елементи по облеклото на ловците – чл. 83н от ЗЛОД.

… и именно затова, не бих искал лекомислено, да подмина съществуването им без коментар.

Сами по себе си и особено погледнати по-повърхностно, те наистина са предпоставка за намаляване броя на инцидентите. И това е така, но само в случай, че тези забрани, бяха в синхрон с останалите закономерности, съпъстващи ловния ни живот – традициите при различните видове лов, еволюирало мислене, предполагащо едно по-съвременно отношение към дивеча, самобитният ни балкански манталитет и не на последно място … нелекият икономически хал на българина.

Погледнати от такъв ъгъл, тези промени донякъде са изпреварили времето си и в известен смисъл, ще останат само една част от нормативен документ, ако не бъдат съобразени с горните особености и бъдат изолирани от стремежа за възпитаване на богата култура за боравене с оръжието. И без да имам претенции, да обладавам опита и рутината на българските законодатели, не бих пропуснал възможността, пишейки тези редове, да разсъждавам по същността на всеки един от цитираните текстове.

 

1.Забраната за ползване на съчми с диаметър по-голям от 6 мм, при лова на диви свине, всъщност е едно старо ограничение, позабравено с годините и доказващо само, колко безпредметни са всички подобни забрани, когато няма условия за появата им и когато са направени далеч, преди времето им да е дошло.

Основните мотиви на законодателя, за такава промяна в текстовете на закона, е опасността от инциденти с колеги, при значителното разсейване на дремките след определена дистанция. Принципно съм против използването на патрони със сачми при този лов, но причината за това, е не толкова в намаляването на риска от инциденти, колкото в огромният брой похабени животни (по мое мнение над петдесет процента от стреляните въобще). А мнението си бих подкрепил и със следните аргументи …

Наистина брят на дремките е по-голям, но пък куршумът, бил той от гладкоцевно или нарезно оръжие е доста по-далекобоен. В същото време той е с много по-голяма енергия от отделната сачма и в този смисъл, пораженията от него, биха били значително по-тежки.

В заключение, бих искал да добавя и това, че текстът на чл. 65, т.15 от ЗЛОД, написан по този начин, дори е абсолютно безпредметен, по отношение желаното чрез него намаляване на инцидентите, при стрелба с едри сачми. Буквалното му съдържание е следното:

 

                              Чл. 65. При ловуване се забранява използването на следните средства и методи: …

т. 15. Сачми с диаметър над 6 мм, при провеждането на групов лов на дива свиня с гладкоцевно оръжие; При провеждането на групов лов на дива свиня с гладкоцевно оръжие, се разрешава употребата само на боеприпаси тип „Куршум”,

 

което пък значи, че употребата на по-едри сачми от 6 мм при лов, различен от този на дива свиня … е разрешена. Е, къде тогава бих попитал, отива търсената с този текст безопасност … при групов лов на хищници например …?!

 

2.Говорейки по отношение употребата на алкохол, признавам си, ще бъда доста необективен, както повечето средностатистически български ловци, на които не са чужди хубавото вино и юнашките песни. Но нека направим истински анализ на забраната и на това, докъде стигнаха нейните тълкования, в стремежа на контролиращите органи, според мен не толкова да предотвратят евентуални инциденти, колкото да вменят една перманентна вина на ловците.

Още от времето, когато придобих право на лов, категорично съм бил против злоупотребата с алкохол по време на самия излет. Нагледал съм се на невероятни неща … и комични и опасни ситуации, които заедно с цитираната нагласа от младежките ми години, са изградили у мен твърдото убеждение, че истинското наслаждаване на алкохола, трябва да се случва само и единствено, след приключване на лова.

Какво значат обаче тълкованията, че употребата на алкохолни напитки е невъзможна … когато оръжието на ловеца не се намира в касата, одобрена от служба КОС по местоживеене. И трябва ли да си напомняме, че случаите, в които един ловец е далеч от дома си в събота вечер, са ни повече, ни по-малко … от около осемдесет процента от всички. Е, тогава несъмнено се прощаваме с голяма част от традициите си … с неизменните наздравици след успешен лов, с дружеската почерпка от майсторите или неуспелите, с честванията по откриване или закриване на сезона и пр. и пр..

И всичко това щеше да е почти нормално, ако се беше случило през онези години, в които имахме безкрайно много права на книга … и нито едно наяве. Днес обаче, когато гледаме чужди ловни канали, на нации с далеч по-големи от нашите лонви традиции и виждаме как след лов, колегите влизат в хижата си и окачвайки оръжието на определено място, сядат по масите с бели покривки и лъскави чаши и прибори за хранене … разбираме, че нещо в нашите тълкования, комай не е както трябва.

Точно тук е необходимо да споменем, че според …

 

Чл. 83о, ал. 1. Който ловува с концентрация на алкохола в кръвта над 0.5 на хиляда или наркотични или упойващи вещества, се наказва с глоба от 200 до 2000 лв.,

а съгласно …

Чл. 43, ал. 2. Ловуване е убиване, улавяне, преследване и нараняване на дивеч …

Чл. 43, ал. 3. Ловуване е и престой или движение на лица извън населените места със:

т. 1. Извадено от калъф и сглобено ловно оръжие, независимо дали е заредено или не;

 

Според мен, четейки горните текстове, дори за човек без специални юридически познания, не би било трудно да стигне до извода, че при разглобено или прибрано в калъф оръжие, намиращо се още повече в автомобил, жилищна или друга сграда, дори не в населено място, всеки ловец би могъл да се отдаде на изкушението и да сподели чаша хубаво питие с приятели или непознати, без да се явява нарушител.

Съвсем друг разбира се е проблемът на забраната, с откритото несъответствие между двата закона, третиращи въпроса – ЗЛОД и ЗОБВВПИ. В първия е посочена допустима концентрация на алкохол в кръвта от 0.5 на хиляда, докато във втория, такова и по-малко количество се таксува, като нарушение …

А обобщавайки разсъжденията до тук, неизменно ще стигнем до извода, че ако контролът по употребата му е такъв, какъвто наблюдаваме години наред по пътищата, а именно … за едни го има, за други не … тогава, това е само поредното потвърждение на поговорката … „Хубава работа, ама българска” …!? И от всичко казано отново ще излезе, че по-стара българска традиция, сме сътворили един закон, като за акцизните стоки например, а впоследствие именно написалите го законотворци, пият и пушат без угризения … алкохол и цигари без бандерол …

 

3.Сигналните елементи в облеклото, несъмнено са мярка, подобряваща значително идентификацията на всеки ловец, в условията на намалена видимост, каквато често е налице при разнообразните теренни условия. Може ли това обаче, да предотврати напълно възможността от инциденти …?! И редно ли е ярките отличителни знаци, да бъдат част от облеклото ни, при всеки вид лов, на всеки терен и във всяка метеорологична обстановка …?! Естествено, те не могат да ни гарантират пълна безопасност и именно затова, максималната концентрация на сетивата, трябва да бъде налице винаги, когато решим да вдигнем оръжието.

Текстът на закона, регламентира употребата на ярко облекло, при групов лов на дива свиня и дребен дивеч …

 

                              Чл. 83н. Който участва в групов лов на дива свиня и дребен дивеч, без да е екипиран с шапка или облекло с ярък, сигнален цвят, се наказва с глоба от 100 до 500 лв.,

 

но тази разпоредба според мен, би следвало да бъде малко по-конкретна. По-конкретна, защото начинът по който е записана, не уточнява задължителни ли са сигналните елементи, при индивидуален лов на дребен дивеч и при лов на хищници. Неуточнен остава също въпросът, как ще се ловува на видовете дребен дивеч, които са с доказани зрителни възможности и при които зрението е най-силното средство за защита – основно птиците от семейство гълъбови и водоплаващия дивеч.

Въпросните промени, предизвикали доста дискусии в ловното ни пространство, срещат както своите привърженици, така и своите противници. И коментарът им според мен, казва нещо много ясно. Без достатъчно висока култура за боравене с оръжието и без спазване на елементарните правила от ловната практика, всички забрани, свързани с безопасността, се превръщат само в поредното пожелание, без почти никакъв практически ефект …!? Ето защо не те (забраните), а работата по опознаване до съвършенство … на боравенето, носенето и употребата, както и мерките по възпитаване на сериозен респект от огнестрелното оръжие … са най-верният път за борба, със зачестилите през последните години инциденти по време на лов.

*********

               Четейки членовете на закона, регламентиращи правото на лов, стигаме до един силов текст, който не знам, как по друг начин да определя, освен като открито налагане на диктатура …

 

Чл. 23а, ал. 1. Изключване на ловец от ловното сдружение, се извършва с решение на управителния съвет. Не може да упражнява правото си на ловуване лице, което:

т. 1. Не е заверило ловния билет и членската си карта за съответната година.

т. 2. Е изключено от ловното сдружение за нарушение по този закон и Закона за биологичното разнообразие; Лицето може да бъде прието за член в ловно сдружение, след изтичането на две години, смятано от датата на изключването;

ал. 2. В 7-дневен срок от приемането на решението на управителния съвет, за изключване на лице от състава на ловното сдружение, председателят на сдружението уведомява писмено за това директора на държавното горско стопанство или съответното държавно ловно стопанство.

ал. 3. Директорът на държавното горско стопанство или държавното ловно стопанство, отнема билета за лов на лицето по ал. 1.

ал. 4. В 7-дневен срок от отнемане на билета за лов по ал. 3, директорът на държавното горско стопанство или държавното ловно стопанство, вписва това обстоятелство в регистъра по чл. 23, ал. 7 и уведомява писмено Министерството на вътрешните работи, за отнемането на издаденото разрешение за носене и употреба на огнестрелни оръжия и боеприпаси за ловни цели.

 

Супер „демократични” разпоредби, говорещи за невероятната власт, дадена на сдруженията със закона, но всъщност показващи безсилието им, да управляват и контролират по-свободомислещите или недоволни от статуквото членове. На всички е пределно ясно, колко лесно човек може, да бъде набеден и с едно решение на Управителния съвет, да се окаже извън редиците на „правоверните”, при това за две години, без право на членство другаде и независимо от това, че наказанието за измисленото нарушение, може въобще да не предвижда лишаване от право на лов.

И предвид силното желание на всеки от нас, да практикува любимото си занимание, този повече от диктаторски текст на закона, безпроблемно генерира само и единствено послушни членове, а както знаем, послушните членове на „доброволните” ловни сдружения, са основа за просперитета и спокойствието, на техните несменяеми ръководства …

*********

               Едно друго ограничение за съсловието, което според мен (а и не само) спокойно може да бъде премахнато, е визираното в чл. 29, ал 3., членство само в една ловна дружина. При сегашната пренаселеност в редиците ни и при очевидната липса на ловна площ, това, както и ограничението за 70 ха на ловец, наистина са необходими условия. Но при осъществяване на трансформацията, за която споменах още в началото на статията си – обособяване на нова категория „Притежатели на оръжие”, членството само в една дружина, би могло да не бъде задължително.

Свободата да членуваш на няколко места, когато има такава възможност, би могла да даде незаменимото право на някои колеги, да практикуват лов на едър дивеч, когато го няма в настоящата им дружина или обратното … на дребен дивеч, за хора ловуващи в предимно планински райони. А средствата, които естествено са необходими за това, всеки от нас сам ще прецени, дали може да отдели.

Разбира се, с оглед възпрепятстване евентуалното израждане на явлението, със закона би могла да бъде регламентирана и граница за броя дружини, в които може да членува един ловец … примерно не повече от две или три …

 

(III-та част)

               И преди да продължа с темата „Лов на едър дивеч”, бих искал да коментирам един член от закона, който не касае пряко лова на т.н. обикновени ловци, но най-малко буди недоумение и предизвиква разсъждения, по повод необходимостта от такава практика въобще.

И това е чл. 9 от ЗЛОД. В него законодателят предвижда провеждане на търгове и сключване на договори с юридически лица за срок от петнайсет години, за извършване на съвместна дейност на територията на големите Държавни ловни стопанства. Дейностите, в които евентуалният концесионер (съдружник) – юридическо лице ще подпомага държавата, са изброени в шест точки, а именно:

1.Запазване и обогатяване на видовото разнообразие на дивеча.

2.Изграждане на ловностопански съоръжения и провеждане на биотехнически мероприятия.

3.Възпроизводство, разселване, опазване и охрана на дивеча.

4.Аклиматизация и реаклиматизация на дивеча.

5.Подобряване на екстериорните и трофейните качества на дивеча.

6.Ползване на дивеча и дивечовите продукти и провеждане на организиран ловен туризъм.

като собственикът на стопанството в лицето на държавата, участва с определен финансов ресурс в предприетото начинание.

Нямам нищо против отдаването на концесия (също за срок от петнайсет години) на определените за това по друг ред от закона Ловни стопанства и Дивечовъдни участъци (със значително по-малка площ), тъй като по този начин, многото такива ловни площи в страната, се превръщат в добре поддържани територии, които могат и най-често играят положителна роля за дивечовото разнообразие, не само в пряко граничещите с тях ловни полета, но и в околните такива.

Но в случая с чл. 9 от ЗЛОД, се говори за Държавните ловни стопанства – огромни на площ и по-особени територии, с уникално разнообразие на живия свят, включително и от защитени видове, в които намесата на частни интереси, представена като добри намерения, ми се струва най-малко неуместна. И за да не бъда голословен, ще предложа на читателите списъка по Приложение №2 към ЗЛОД, в който са изброени въпросните стопанства … 28 на брой:

Русалка, Росица, Чепино, Тракия, Черни Лом, Арамлиец, Борово, Извора, Женда, Шерба, Ропотамо, Витошко – Студена, Кормисош, Паламара, Осогово, Мазалат, Дикчан, Витиня, Дунав, Балчик, Широка поляна, Несебър, Тополовград, Граматиково, Каракуз, Воден – Ири Хисар, Искър, Тервел …

Нямам информация дали въобще има сключени такива договори и ако има, за колко от тях, но дори и най-добронамереното участие на частна фирма, когато държавата носи отговорност за всичко и едновременно с това съфинансира цитираните дейности … винаги ще изглежда съмнително. Това всъщност прилича на едно добре измислено, заобикалящо решение на казуса … ”Не можем да отдаваме големите държавни ловни стопанства на концесия …!?”, но можем да измислим начин за съвместна дейност в тях. В известна степен тази практика е дори по-неблагоприятна от стопроцентовото отдаване на този огромен и безценен държавен ресурс, тъй като в случаите различни от чл. 9, концесионерът би носил пълната отговорност за това, какво се случва в предоставената му територия.

А ако в крайна сметка държавата няма ресурс да стопанисва тези стопанства, може би точно пълното им отдаване е решение на пролема, разбира се на достатъчно висока цена и при повече от прецизен контрол. Другото наподобява един зле прикрит опит за задоволяване, на немалкото апетити към богатата държавна софра и е откровен инкубатор за  генериране на неограничени злоупотреби и корупция …

***Промени, касаещи лова на едър дивеч …***

               И ето, че най-сетне стигнахме и до него – ловът на едър дивеч, касаещ и вълнуващ най-голяма част от българските ловци.

И тъй като ловът на диви свине е единственият разрешен групово, а по тази причина и най-масово практикуваният, според мен най-важната тема, свързана с него, е предприемането на мерки, които да увеличат числеността и да подобрят трофейните качества на популацията. И първата от тях би следвало да бъде … регламентирана със закона защита на свинете – майки.

В последните двайсетина години, за нещастие съм бил пряк свидетел, как след безконтролен отстрел, традиионното изобилие от диви свине в някои ловища, с лекота може да бъде превърнато в история. Виждал съм, как след системно елиминиране на доста елитни женски в продължение на 7-8 години, отстрелът в една дружина се срива катастрофално … от 60-80 до 10-15 животни на сезон. И въпреки, че виждат трагичния резултат от ежегодното ликвидиране на 15-20 майки, на много от колегите не им се иска да вярват, че това се случва в действителнот.

Освен до директно намаляване на числеността, отстрелът на зрели женски води и до нежелан регрес в трофейните качества и жизнеността на популацията, а така също и до много по-слаба оцеляемост на бъдещите поколения. Ниската ловна култура, както и недостатъчното дискутиране на този очевиден проблем в ловните среди, въпреки неимоверната жилавост на вида, според мен не след дълго, ще доведат до фактическото му ликвидиране в някои райони на страната.

Вярно, при всеки инструктаж преди лов се казва, че животните, в които ловецът разпознава майка, следва да бъдат пропускани, но на този етап това очевидно е недостатъчно. Моето категорично мнение по темата е, че докато със закона не бъде приета парична санкция за отстрел на зрели женски … нещата няма да тръгнат в правилната посока. Красноречиво доказателство за ефективността на подобна мярка, е предприетата в някои дружини подобна санкция, в резултат на което колегите в тях се радват на подобаващо изобилие.

По размерът на глобата естествено може да се дискутира, но при сегашното незавидно икономическо положение на мнозинството от сънародниците ни, една сума от порядъка на 150-200 лв, според мен би накарала много от колегите да се замислят преди да натиснат спусъка, а по този начин би спряла необмислената стрелба и най-вероятно би посочила правилната мишена.

Друг немаловажен проблем, свързан пряко с жизнеността и особено с доказано добрите трофейни качества на родната популация, е прекомерният отстрел на зрели мъжкари, преди и по време на размножителния период. По мои наблюдения, а мисля и на доста други колеги, в някои райони на страната присъствието на нерези на възраст по-голяма от пет години, отдавна е сведено до минимум. Това неминуемото води до участие в  размножителния процес на твърде млади животни, които са с неутвърдени генетични заложби, по отношение трофейните качества и инстинктите за намиране на храна, подбиране на укрития и опазване от хищници. В разплод влизат дори животни, чиято кръв видимо има примес от питомни или полудиви породи – с ниска холка, удължен формат, прекалено тъмна и почти черна или шарена окраска, сериозно тегло, но не за сметка на мускулна маса и пр.. Това неминуемо води до деградация в характеристиките на популацията, изразяваща се в прекалено ниско качество на трофеите и незадоволителна обща оцеляемост на вида.

Ето защо, според мен вече е назрял моментът, в който чрез ЗЛОД може да бъде въведена, една неособено висока такса за отстрел на трофейни животни, която би възпряла донякъде безконтролното „изключване” от разплод … на най-зрелите мъжки индивиди.

За казаното в редовете по-горе, сигурно ще бъда упрекнат от немалко хора, но това би могло да се случи, само при един по-повърхностен поглед. А правилните разсъждения и спокойният анализ на ситуацията, според мен биха довели до единствено верния извод: Пропускането на поредната, излязла на пусията свиня – майка, както и разумния и прецизиран отстрел на елитни мъжкари, не са нищо друго, освен една сериозна инвестиция в бъдещето, която несъмнено би дала търсения резултат още след първите пет – десет години от прилагането й.

*********

               На фона на доста нарастналия брой ловци в страната напоследък, една твърде несправедлива практика, наложена с текста на чл. 55, ал. 5 от ППЗЛОД, тормози ежеседмично колегите в немалко дружини. Разпоредбата за максимален брой от двайсет ловци в един излет, е открита проява на дискриминация и като човек който е виждал доста такива случаи, бих попитал законодателя … „Кой мераклия ловец от дружината, дошъл на уговорената сбирка в събота сутрин и тръпнещ в очакване на емоции … да върнем обратно в къщи …?!”. Съображенията за въвеждане на подобно ограничение със закона, най-вероятно са … възпрепятстване прекомерното безпокоене на дивеча, както и изключване на възможността за надвишаване пределните норми за отстрел, но логично погледнато, опасността от настъпването на такива събития автоматично би отпаднала, ако контролът по провеждането на лова е достатъчно стриктен и ефективен.

Следвайки недообмисленото според мен определение, в зависимост от настроенията в дружината, понякога извън списъка на Разрешителното за лов (бележката) остават гостите, а понякога някои от местните ловци, но и в двата случая очевидната несправедливост е налице и само този, който не е попадал в подобна ситуация … не знае колко грозна, конфузна и обидна може да се окаже тя.

А решение на проблема естествено има и ако бройката от двайсет ловци не бива да бъде променяна, то се състои в издаване на две Разрешителни за лов, за една дата и в две различни ловища. В такива случаи дружината сама би могла да прецени, как да раздели ловците по място на ловуване, а ако бройката на желаещите се окаже по-малка от двайсет, просто едното от Разрешителните няма да бъде попълнено.

Почти същото, да не кажа и по-необяснимо за мен, е определението за минимален брой от 8 ловци, при провеждането на групов лов на диви свине или хищници, цитирано в същия член от ППЗЛОД. Практиката е доказала нееднократно, че при добра организация, познаване на дивеча, наличие на можещи кучета и не без известна доза майсторлък, слуката е постижима и за група по-малка от осем души, стига участниците в нея да нямат разногласия по отношение заплащането на Разрешителното за лов. В този смисъл, не виждам нормална причина, защо дори и двама души да не проведат лов, стига уменията и финансовите им възможности да позволяват това … особено при лов на хищници.

*********

               Непосредствено в следващата алинея на същия член от ППЗЛОД (чл. 55, ал. 6), е записано едно друго, според мен също неособено прецизирано ограничение – „При групово ловуване на дива свиня, се разрешава да се ползват до 10 бр. ловни кучета”.

Несъмнено целта на подобна мярка, е възпрепятстване прекомерното безпокоене на дивеча, което е пряка функция на бройката добре работещи кучета в една група. Но в същото време не можем да отречем, че на всеки лов естествено присъстват, не само майстори в откриването и гоненето на прасета, а и съвсем млади или недообучени кучета, които при липсата на друга възможност, няма как да бъдат въведени в този, определено нелек и опасен „занаят”. В този смисъл според мен, ограничението е донякъде необосновано, още повече, че в общия случай броят на кучетата рядко надминава, този визиран в закона максимум.

*********

               Говорейки по темата „Лов на едър дивеч”, не бих искал да подмина една практика, която преди години беше регламентирана със закона и според мен беше максимално справедлива, по отношение заплащането на Разрешителните за лов. В ония години всеки ловец заплащаше полагащата му се арендна вноска за ловните площи, което даваше право на дружината, да получава регулярно Разрешителните си за лов на едър дивеч.

Не съм сигурен дали формулата и сега трябва да бъде съвсем същата, но мисля, че общият принцип, на който тя е изградена е най-правилният, при това в две основни направления. Първото е това, че заплащането на разрешителни, според големината на площите за ловуване е възможно най-справедливото. А второто е, че по този начин, всеки член на дружината (включително и т.н. мъртви души), ще има еднакъв принос във финансовото обезпечаване на лова, както и на всички съпътстващи го мероприятия … по опазване, подхранване, разселване и ползване на дивеча.

*********

               Един твърде сериозен проблем на родната ловна действителност, който според мен отдавна трябваше да намери място в текстовете на ЗЛОД … е тъй нареченото кучекрадство. Тази повече от грозна практика, превърнала се през последните години в „професия”, несъмнено тормози немалко колеги отглеждащи помощници в лова и е крайно време явлението, да бъде вкарано в поносими граници с определени законови промени.

Този проблем касае предимно лова на едър дивеч, тъй като основно при него кучето се отдалечава на пределни дистанции от стопанина, а това естествено позволява лесното му противозаконно отнемане. Всички знаем, колко труден, продължителен и не на последно място, скъп процес е създаването на едно добре работещо куче, поради което санкцията за подобно деяние, предвидена в глава „Административно – наказателни разпоредби”, следва да бъде достатъчно строга.

Имайки предвид усилията полагани в изграждането на всеки добър ловен помощник, както и неизбежната сантиментална връзка, получаваща се между него и стопанина, при доказано престъпление, наказанието според мен за човек, позволил си да посегне на чуждо куче, трябва да бъде едновременно … глоба в сериозен размер и лишаване от право на лов за поне три години (а защо не и завинаги). На някои колеги мярката може да се стори твърде строга, но съобразявайки се с размерите на явлението мисля, че само това е начинът, по който то може да бъде донякъде овладяно.

Естествено, за да бъде ефективна борбата с него, е необходимо и провеждането на някои съпъстващи мероприятия, които биха направили задачата по-лесно решима. Едното от тях е повсеместното чипиране на помощниците ни, а другото е системният и безкомпромисен контрол по собствеността на използваните кучета, навсякъде и по всяко време … на лов, на киноложки изяви, в населените места и разбира се по границите на страната.

*********

               При практикуване на любимото ни занимание, съм гостувал на доста места в страната и съм се сблъсквал, с какви ли не начини на прилагане на закона. Ставал съм свидетел, как доста пъти проверяващите служители от ДГС, недвусмислено прекратяват лова на дадена дружина, след като същата вече е отстреляла едно животно и това неизменно продължава да се случва всеки път, въпреки че никъде в закона няма подобна регламентация. В същото време в много други дружини, броят на отстреляните животни за един излет е неограничен, което естествено е правилното решение.

Виждайки тази, за някои може би незначителна подробност мисля, че тя е една откровена несправедливост, за която е необходимо конкретно определение в закона, непозволяващо произволни тълкования от контролиращите органи. Както знаем, предпоставките за наличие на добър лов, за съжаление не винаги са налице и когато веднъж вече сме направили необходимото да ги има, не виждам нищо лошо в това, да вземем максимума, който вездесъщата слука ни дава.

А търсената формулировка по въпроса, простичко може да се изразява във следното … „При законно разрешен групов лов на диви свине, броя на отстреляните животни за един излет е неограничен, стига той да не надхвърля общия план за ползване на дивеча от дружината. Когато определена дружина отстреля, предвидения с плана за отстрел брой животни, в следващите до края на сезона излети, на въпросната дружина не се издават разрешителни за групов лов на диви свине.”.

*********

               В следващите редове, отново бих искал да коментирам евентуални текстове на ЗЛОД, свързани с глава „Административно – наказателни разпоредби”. Нарушението, което според мен трябва да бъде санкционирано с тях, несъмнено е доста често срещано, поради което е необходимо да му бъде отделено нужното внимание. И това нарушение е … ловуването на едър дивеч в чужда територия.

Едва ли има дружина в страната, която да не е ставала свидетел, на неправомерно навлизане на съседите в полето й по време на лов. На тази практика много често се гледа с пренебрежение, особено ако сборът от ловищата на ощетената дружина е с по-сериозна площ. Когато обаче става въпрос за малко на площ ловно поле, каквито са повечето в равнинната част на страната, при едно прогонване на най-вероятните места за намиране на дивеч, нещата могат да се окажат и фатални.

Ето защо, ставайки през годините свидетел на не един скандал по този повод считам, че в закона може да бъде предвидена санкция, защитаваща ни от подобни посегателства. Повече от нормално е санкцията да се изразява в лишаване от право на лов за няколко излета, а наказанието според мен, следва да бъде налагано, без значение дали престъпилите закона, са отстреляли дивеч или не.

*********

               Анализирайки случващото се на лов вече близо тридесет години, стигам до извода, че за съжаление гледаме на това, което природата ни дава твърде лекомислено и позволяваме безценният й ресурс да се разпилява така, както никоя друга страна с развито ловно стопанство не би си позволила. В случая имам предвид значителния процент на ранени животни, които след почти всеки лов, безразсъдно оставяме за храна на хищниците.

Пълното оползотворяване на ранения дивеч, естествено е много трудно за постигане, но поне бихме могли да се учим от по-напредналите в това отношение страни и да направим опит, броят на ненамерените животни, да бъде сведен до поносим минимум. За тази цел естествено е необходимо наличието на добри кръвоследници, но в определени случаи, липсата им може да бъде компенсирана с повече на брой и по-упорити кучета и разбира се достатъчно вещи водачи.

Когато раняването на едно или няколко животни е факт и за следващия ден имаме разрешително за лов, очевидно ще ни се отдаде възможност да ги потърсим. Но когато имаме разрешително само за един ден или въпросното раняване се случи в неделя, тогава очевидно има проблем, защото следва едно съвсем ненужно похабяване на животните.

В сегашния вид на закона, делегирани функции по издирване и оползотворяване на ранения дивеч имат единствено заетите в системата на горите, което при отсъствието на достатъчен човешки и финансов ресурс и съответната мотивация, естествено предварително е обречено на провал. За избягване на това повсеместно разпространено похабяване на животни, според мен е необходима промяна, която да регламентира търсенето и оползотворяването на дивеча от ловците, в първия последващ лова ден, в присъствието на служители от МЗХ или ИАГ.

Подобна процедура, може да бъде провеждана с нарочно издадено разрешително, след подадено писмено заявление от председателя на дружината, че на дата N, в ловище N, е извършено раняване на N броя животни. Дори в самото разрешително за лов, може да има специално отредена за това точка за попълване, а ефектът от появата на такава практика, според мен би се проявил едновременно в няколко направления. Дивечът ще бъде максимално оползотворен, популацията няма да бъде натоварвана с  ненужен допълнителен отстрел, а рискът от инциденти с ранени животни, в райони с интензивно земеделие или присъствие на дървари, гъбари, билкари или туристи … ще бъде сполучливо избягнат.

 

(IV-та част)

               Като ловец, който от години отглежда кучета, естествено съм зависим от един нерешен проблем, пряко свързан с обучението им и това е проблемът с местата за запознаване с дивеча, въвеждане в лова и поддържане кондицията на помощниците ни, по време на ловния сезон и извън него. И тук, искам да се спра най-вече на обучението на кучета за лов на диви свине и по-конкретно гончета, тъй като при останалите (основно птичари) необходимите площи са значително по-малки и в повечето случаи дори крайградските зони, могат да свършат работа за целта.

В сегашния вид на чл. 79, ал. 3, т. 1 и 2 от ППЗЛОД, са регламентирани възможните варианти, като за лова на едър дивеч е казано, че обучението може да се провежда в оградени полигони с площ от 10 до 15 хектара (за дребен дивеч от 100 до 120 хектара). Както в много други случаи, така и в този, аз прекрасно разбирам законодателя. Той като такъв, естествено не се занимава с обучение на кучета, но нищо не му пречи при оформяне на подобни текстове, поне да потърси мнението на специалисти.

Вече неведнъж в различни статии, съм споделял мнението си за обучението в затворени полигони или т.н. гатери, но тук очевидно се налага да го декларирам отново. Категорично съм против този метод на работа с кучета – гончета, тъй като той вменява на любимците ни редица недостатъци, които след определена възраст, според мен се превръщат в непреодолими пороци. И за да бъда правилно разбран, предпочитам да изброя най-важните от тях – предозирана злоба, излишна смелост, търсене на непрекъснат контакт с животните, липса на широко търсене, липса на устойчиво преследване по диря, преследване и подаване на глас само от поглед, наплашване (при по-нападателни прасета) и пр..

Сигурното избягване на риска, кучето ни да придобие подобни елементи на поведение пред дивеча, може да стане само при обучение в големи открити пространства. В държавните ловни стопанства и в тези отдадени на концесия, въпреки забраната, наложена със закона, обучението на практика се извършва и резултатите от него са недвусмислени – добре работещи кучета. В останалите райони обаче, обучението е свързано с нарушение и въпреки, че контролът от страна на държавата е почти никакъв, колегите които го практикуват, перманентно са изложени на риск.

Тук следва да уточним, че евентуално регламентираното със закона обучение, категорично следва да визира кучета – гончета и естествено да изключва месеците от февруари до юни, тъй като това е периода в началото, на който раждат свинете – майки, а в края му женските на другите видове копитен дивеч.

През останалата част на годината (юли, август и септември), според мен съботите и неделите могат да бъдат определени за тази цел, а през ловния сезон, един от делничните дни на седмицата, тъй като почивните и официалните празници са отредени за лов. На противниците на идеята, които изповядват тезата, че кучетата биха обезпокоили прекалено дивеча бих казал, че това се прави и сега, само че без никакъв регламент, с цената на нарушение и най-често през всички дни от седмицата.

При разрешаването на подобна практика със закона, дори може да бъдат въведени и лицензи, които да бъдат заплащани на конкретната дружина, в случай че обучението се извършва в чуждо ловно поле, като става въпрос за обучение в точно указан район и в един определен ден от седмицата. А специално за ловния сезон, едва ли има по-подходящ ден за целта от понеделник (евентуално вторник), тъй като по този начин, естествено ще бъдат намирани и оползотворявани много ранени или мъртви животни … факт несъмнено много полезен за обучаваните, който аз отдавна съм доказал за себе си.

*********

               Една друга, често срещана нередност в ловната ни действителност, е масовото съществуване на оградени пространства и съпътстващото го ловене на дивеч с „капани за избирателен лов“, разрешено по реда на чл. 72 на ППЗЛОД. Тази откровена несправедливост тормози немалко дружини и нейното строго регламентиране, би ликвидирало злоупотребата, извършвана по границите на немалко ловни стопанства. Липсата на контрол от страна на държавата, кара някои от концесионерите да прибягват до честа употреба на т.н. капани, като по този начин, те постепенно ликвидират и малкото останал дивеч, в отредените за традиционно ловуване ловностопански райони.

Според мен практиката за ловене и вкарване на животни в заграждения, следва да бъде разрешена единствено в големите държавни ловни стопанства, които са с огромно видово разнообразие и стратегическо значение за ловното стопанство. При това заградените райони или капани, трябва да бъдат много по-навътре от визираните в закона, хиляда метра от границите на стопанството. В останалите, понякога твърде ограничени или направо малки територии, оградите имат само отрицателен ефект, тъй като спират естествените миграции на дивеча (не само на затворения в заграждението) и позволяват прекалено близкородствено кръстосване, а по този начин пречат за непрекъснатото опресняване генетичния фонд на популацията.

Освен забрана за използване на „капани за избирателен лов“, законът според мен следва да забранява и ловуването в заградени територии, нещо което редица държави с далеч по-развито от нашето ловно стопанство, отдавна са направили. А за да бъде прекратена, тази доста чужда на ловната етика практика, просто е необходимо едно кратко допълнение към чл. 64 от ЗЛОД … т. 9 – забранява се лова в оградени територии, без значение от местонахождението и площта им.

*********

               В следващите редове бих искал, да коментирам едно мероприятие, описано в чл. 41 от ЗЛОД и чл. 52 от ППЗЛОД – разселването на дивеч. Докато при местния дребен дивеч, това мероприятие се извършва, макар с недостатъчна интензивност, не навсякъде и не по най-правилния начин, за толкова години ловуване, все още не съм виждал, а и не съм чувал за разселване на едър дивеч, дори в един обикновен ловностопански район.

Тук е редно да отбележим, че това несъмнено е една доста скъпа дейност, но след като е предвидена в закона, би следвало макар и рядко да се случва, поне в някои от най-добре стопанисваните територии на една, две или повече дружини … надлежно прочистени от хищници, с изградени солища, калища, със системно подхранване и осигурено спокойствие на дивеча. В противен случай, текстовете на цитираните по-горе членове си остават само едно добро пожелание, а като такова естествено, те просто нямат място в закона.

*********

               Въпреки оптимистичните изводи от годишните таксации, „провеждани“ според някои през последните двайсет години, горчивата истина е, че дивечът в страната (особено едрият) все повече намалява. И макар гледките с изровени от животните ниви и ливади от младежките ми години, вече да са рядкост, все още има райони, в които дивечът продължава да нанася сериозни щети, не толкова на горското, колкото на селското стопанство.

В текстовете на ЗЛОД и ППЗЛОД, законодателят е предвидил специални глави, съответно шеста и седма, в които се коментират процедурите по установяване на щети и тяхното компенсиране със съответното обезщетяване на собствениците. Но в текстовете на тези глави, според мен е налице едно очевидно недоразумение.

Дивечът е държавна собственост и държавата го предоставя за стопанисване и ползване на сдруженията по чл. 30 от ЗЛОД, респективно на ловците, срещу заплащане на необходимите такси. Обезщетенията обаче при щети, нанесени от дивеч, не се заплащат от държавата, както би следвало, а от лицата стопанисващи дивеча, т.е. от сдруженията, които съществуват благодарение на пълната издръжка, осигурена им от учредилите ги ловци.

Ако допуснем, че тази практика е правилна, следва ловците, от чийто джоб всъщност ще бъдат изплащани обезщетенията, да участват активно в т.н. „мероприятия от ловностопанския план“, които биха възпрепятствали евентуалните загуби на селскостопанските производители, причинени от дивеча. А тези мероприятия, финансирани от сдруженията, трябва да се свеждат до създаването на достатъчно на площ дивечови ниви, подходящи за храна трайни насаждения и пр., а при необходимост и до регулиране числеността на животните, както и наплашването и прогонването им от обработваемите площи,  за определен период от време.

Но тъй като цитираните по-горе мероприятия и по-специално създаването на дивечови ниви и трайни насаждения, на практика се извършват за сметка на дружините (не на сдруженията по чл. 30), а за разрешаване на извънреден отстрел на животни досега не съм чувал, според мен е най-правилно, текстовете на закона да бъдат променени така, че коментираните обезщетения за щети, да бъдат изцяло грижа на собственика на дивеча – държавата.

*********

               Една незаконна, но в действителност одобрена от ръководствата на сдруженията практика, е събирането на пари от гостуващите ловци, чрез т. н. „такса гост“. За това най-често е взето нарочно решение на годишното събрание на дружината, което както знаем, се провежда със задължителното присъствие на член от управителния съвет на сдружението.

И тъй като тази „такса“ има, както своите привърженици, така и своите противници, според мен тя следва или да бъде регламентирана чрез текстовете на закона (с еднакъв за цялата страна размер и посочване, че средствата остават в бюджета на дружината) или да бъде отхвърлена, като неправомерно събирана и да бъде преследвана с наказания, предвидени в глава „Административно – наказателни разпоредби“.

***Промени, касаещи лова на дребен дивеч …***

               Начевайки коментара по темата „Лов на местен и прелетен дребен дивеч“, бих искал да започна с разсъждения по една отживелица, несъществувала въобще или отдавна изчезнала от речника на развитите в ловно отношение държави – Разрешителното за лов. То (разрешителното) или т.н. бележка, има неприятното свойство, да се издава не за целия ловен сезон, а за конкретна дата или в най-добрия случай за един календарен месец. При това глупавата практика, вменена от сдруженията на председателите на дружини, е разрешителното да важи до края на всеки месец, независимо от това кога е било издадено. По този начин всеки ловец, добрал се чрез невероятни усилия до заветната бележка, понякога има право на съвсем малко излети, въпреки че е платил определената със закона такса за ловуване … за един цял месец.

В продължение вече на дванайсет години живеем в нов век, през последните пет от тях страната ни е член на Европейския съюз, а някои твърдят, че още преди двайсет и две сме се разделили с недемократичните си нрави от миналото. За тези немалки периоди от време, сродните нам страни изминаха значително „разстояние“ в развитието си и наистина станаха част от Европа и света. За разлика от тях обаче, ние продължаваме да стоим на едно място или още по-лошо да се връщаме назад, предавайки лекомислено някои от малките демократични промени, настъпили в различните сфери от живота ни.

Погледната от този ъгъл, ловната дейност в страната не претърпя никакво развитие, въпреки многократните козметични редакции на закона, всъщност утвърждаващи статуквото и усложняващи неимоверно практикуването на любимото ни занимание. А според мен (а и не само) една от първите промени, които трябваше да предприеме законодателя, беше премахването на прословутите бележки (разрешителни) и въвеждането на лицензи за лов на дребен дивеч.

Всъщност по тази тема могат да бъдат направени доста обширни разсъждения, но аз нямам намерение да се впускам в подробности, а просто ще отбележа посоката, в която според мен следва да се върви и предимствата, с които би ни зарадвало, въвеждането на един лицензионен режим на лов.

Първото и най-важно условие, на което трябва да отговаря, този нов начин на организиране на ловната дейност, е отсъствието на огромни струпвания на ловци, гарантиращо правилно и равномерно натоварване на ловните площи. Това може лесно да бъде постигнато, когато при определяне броя на лицензите за едно ловно поле, бъде въведен принципа: определена ловна площ (примерно 50 ха) = 1 бр. лиценз за лов.

Логично е площта, необходима за образуването на един лиценз за местен дивеч, да е по-голяма от тази за прелетен, тъй като за местния са полагани грижи за разселване, подхранване и опазване, докато за прелетния не са, а освен това в количествено изражение, прелетния многократно надвишава местния. Разбира се тези, нека ги наречем изчисления, могат най-прецизно да бъдат направени от специалисти по ловно стопанство, каквито естествено следва да участват в изготвяне текстовете на закона.

С оглед максимално улесняване процедурите по разрешаване на лова считам, че действието на издадените лицензи, особено за лов на прелетен дивеч, трябва да бъде за целия ловен сезон. След внимателна преценка от специалисти, срокът за лов на местен дивеч, също може да бъде за цял сезон, но може да бъде определен и за по-малък период от време, като в лиценза задължително трябва да бъдат посочен и броя на излетите за конкретния вид – примерно: заек = 2 бр. излети.

Разпределянето на наличните в едно ловно поле лицензи, съответно за местен или прелетен дивеч, трябва да става първо между членовете на дружината, а едва при останали свободни такива, те да бъдат продавани на ловци нечленуващи в нея. А с цел правилно разпределяне на възможностите за лов между всички правоспособни ловци, следва да бъде регламентирано и ограничение, което да не позволява на един ловец, придобиването на повече от един лиценз за конкретен дивеч в полето на дружината му и примерно на повече от два лиценза, за лов на конкретен вид дивеч в други ловни полета.

Стойността на лицензите естествено е важна, но тя трябва да бъде определена от специалисти и в същото време следва, да бъде съизмерима със стойността на издаваните към момента разрешителни. Тук могат да бъдат дискутирани варианти по това, каква трябва да бъде тя за местни и за приходящи ловци. И според мен стойността на един лиценз за прелетен дивеч, следва да бъде еднаква за членове и нечленове на дружината, докато за местен дивеч, с оглед положените за него грижи, местните ловци би следвало да получават лиценза на някаква по-ниска, преференциална цена.

Тъй като истинският собственик на дивеча е държавата, е редно плащанията по коментираната по-горе схема, да постъпват по сметките на държавна институция (примерно ИАГ или МЗХ), като от лицензите, заплатени от приходящи ловци (защо не и от всичките), задължително трябва да има отчисления за дружините, които несъмнено биха подпомогнали стопанисването и опазването на местния дребен дивеч. С подобен директен начин на заплащане, естествено би се избягнала тежката и никому ненужна бюрокрация по веригата, което би изключило автоматично и всякакви възможности за злоупотреби и корупция.

*********

               Един сериозен пропуск, който през последните години води до значително разпиляване на средства, може спокойно да бъде уреден с новите текстове на закона. И това е строгото регламентиране на процедурата по прочистване от хищници, преди разселването на какъвто и да е местен дребен дивеч – зайци, фазани, яребици, кеклици или патици.

Ниският интерес към лова на хищници, особено сред по-старото поколение ловци, доведе до сериозно нарастване на броя им в някои райони, което превръща разселването на полезен дивеч в една безсмислена и предварително обречена на провал операция. В много от случаите колегите в такива дружини, разчитат единствено на незабавен отстрел, тъй като пуснатите на свобода полудиви и неадаптирани птици, понякога не за дни, а за часове биват „обирани“ от прекомерния брой хищници.

Ето защо, дори при наличие на средства в дружината, разселване на дивеч не бива да бъде позволявано, докато същата не проведе поне две хайки в района си (със свои сили или с помощта на приходящи ловци), след които да отчете необходимия, според запасите за района брой хищници. Това не само би увеличило успеваемостта при последващото ловуване на фермен дивеч, но би спомогнало и за оставане на определен запас от него в полето, който естествено да създаде ново, по-пригодно за оцеляване поколение …

 

(V-та част)

               Тъй като годините на невероятно изобилие отдавна отминаха, ловуването на местен дребен дивеч,  естествено следва да бъде обвързано най-вече с наличните запаси от него. Това не виждам, как по друг начин би могло да се организира, освен с провеждане на прецизна таксация, която би определила и възможния брой на излетите на съответен вид.

В много от случаите, когато става въпрос за дребен дивеч, местните ловци почти напълно са наясно със запаса от яребица, заек и фазан в полето си и в този смисъл дори не е необходимо  някакво специално преброяване. От собствен опит знам, че когато познаваш добре района си и го обхождаш системно, информацията за наличието на дивеч … по видове, брой и местонахождение, съвсем не е трудна за добиване.

Към настоящия момент по отношение определянето на запасите, според мен положението е отчайващо, да не кажа нещо по-силно … трагично. Броя на излетите се определя от хора, най-често служители на сдруженията, които са твърде далеч от истината по места. Въз основа на измислени статистики, понякога правени абсолютно наизуст или въз основа на твърде остаряла информация, същите съставят графици за излети на дружинките, които понякога фрапиращо се разминават, с действителната наличност на дивеч.

Тази инерция, набирала сили години наред, през безметежното съществуване по време на т.н. социализъм, дозатвърдена и дори увеличила скорост през последните двайсет години, трябва да бъде прекратена. Липсата на точна представа за запасите от местен дивеч в различните ловностопански райони, води само в две възможни посоки … и двете за съжаление, с неблагоприятен за дивеча ефект.

Единият от вариантите е непремерено (наднормено) ползване в случаи, когато дивечът е в минимални за местообитанията количества. Тогава популациите са толкова натоварени от прекомерния отстрел и хищниците, че оцеляването им е резултат единствено на случайност … поради обитаване на по-отдалечени, труднодостъпни, малко посещавани или невероятни от гледна точка на ловците места.

Другият от вариантите е занижено ползване, при наличието на сериозни количества дивеч. В такива случаи изобилието от животни, само по себе си е нещо много хубаво, но при липса на нормално ползване, излишъкът може и често води до две неприятни последствия:

1.Никому ненужно подхранване на хищниците, задължително придружено и от прекомерното им размножаване …

2.Поява на болести по дивеча, които обикновено през определен период от време, свеждат популациите в изходно положение и хвърлят труда ловците от дружината … буквално на вятъра.

И докато в полета бедни на дивеч, малкият брой излети е напълно оправдан, макар ограничението да е направено хаотично и без необходимата информация, на други места нещата изглеждат учудващо нелогични … райони с количества яребица и заек на горната граница на запаса, а разрешените излети през сезона, се свеждат най-много до един или два за всеки вид.

На някои колеги може да прозвучи странно или неистинско, но през последните години имам доста задълбочени, преки наблюдения в един точно такъв, равнинен ловностопански район. Там се наблюдава едно почти невероятното за днешно време изобилие от дребен дивеч, което при правилна преценка на запаса, спокойно може да позволи на дружината, да направи поне три излета на заек, а яребицата може да бъде ловувана през всички разрешени от закона излети … месеците октомври и ноемри. В същото време от безхаберие или по някакви други неясни съображения, отколешното ръководство на местното сдружение, „великодушно” позволява на тези ловци … единствено два излета на яребица.

И понеже наблюденията ми са системни и през всички сезони на годината, виждам как резултата от това безхаберие, съчетано с почти никакъв отстрел на вреден дивеч (дружината няма традиции в този лов), превръща ловното поле на колегите в един развъдник за космати и пернати хищници. На този фон числеността на дивата котка в района вече толкова е нарастнала, че през миналата и предходните години, почти нямам излизане, при което кучетата ми, да не са се сблъскали с този изкусен ловец.

Хищниците естествено взимат своето и следите от това се забелязват при всяка, дори кратка разходка из района. Въпреки това популациите на полезния дивеч успяват да се съхранят някакси, но в случая не за да радват окото на ловеца … а за стимулират нарастването на чакала, лисицата, дивата котка и пр..

Говорейки за местния дребен дивеч, според мен би било подходящо, със закона да бъде въведен един принцип, който съм чувал да съществува в някои дружини, но най-вече в чужбина. И това е принципа … грижата за дивеча на определена територия, да бъде задължение на даден член от дружината – правене на хранилки, поилки, чакала, вишки, изнасяне на храна, грижа за регулиране на хищниците, опазване от бракониери и пр..

Тази практика, би могла и трябва да бъде контролирана от ръководството и изпълнението й (неизпълнението), да бъде обвързано с получаването на лицензи за различните видове дивеч от конкретния ловец. Такова разпределение на задълженията между членовете на дружината, едва ли би допаднало на всеки, но аз съм сигурен, че ако се приложи, положителният ефект от него ще бъде значителен за всеки ловец … от една страна за изучаване на района и опознаване навиците и начина на живот на различните видове, а от друга за умножаване на дивеча и ефективното му опазване от бракониери и хищници.

Лицензионният режим, за който говорих в предходните части на статията, би позволил и един начин на лов, познат ни отпреди доста години и това е ловуването на няколко вида местен дребен дивеч, по време на един излет … например яребица, фазан и патици. Това би могло да се получи естествено само в случай, че излетите  в конкретната дружина, не са по-малко от разрешените със сроковете на закона и същите не са с фиксирани дати, с оглед по-малкия запас на вида в полето.

По този начин, много колеги биха имали възможността, да се насладят на моментното изобилие от дивеч, при съществуване на благоприятни условия за това разбира се – подходяща метеорологична обстановка, по-добра организация на конкретния излет и не на последно място … наличие на добра слука.

И като заключение по темата „лицензи за лов на дребен дивеч”, бих искал да вметна и още нещо, касаещо стойността на същите. Според мен за традиционните трасета на миграция, където както знаем струпванията на прелетен дивеч са значително по-големи, както и в полета с очевидно разнообразие и изобилие от местен дивеч, цената на лиценза би следвало да бъде малко по-висока, от тази в останалите местообитания.

*********

               Една добре позната тема разбунва духовете на колегите, всеки път, когато се заговори за дребен дивеч и това е темата за сроковете на ловуване. И този важен въпрос следва да бъде много внимателно анализиран, преди законодателят да го превърне в поредния текст от „Закона за лова и опазване на дивеча“.

Предвид това, че в последните години запасите от местен дребен дивеч съвсем не са такива, каквито би ни се искало да бъдат, сроковете за ловуване на тези видове – яребица, кеклик, фазан и заек, едва ли се нуждаят от корекция. Сроковете за лов на прелетен дивеч обаче, могат и според мен следва да бъдат нагодени, според настъпилите обективни промени в климата, начините на лов, а защо не и според желанието на практикуващите тези видове лов.

Без да имам претенции за задълбочени метеорологични познания, практикувайки любимото ни занимание забелязвам, че в последните трийсетина години, настъпи едно значително изместване на зимата по нашите географски ширини напред. Това по-точно се изразява в най-често необичайно топли … октомври, ноември, а понякога и декември и в значително по-студени от нормалното … февруари, март и дори април.

Не знам, а и не съм експерт в областта, за да ме интересува защо е настъпила тази промяна, но знам че тя оказва значително влияние на начина на живот на дивеча и на пряко свързаните с това ежегодни миграционни процеси.

И докато тежката, а понякога и сляпа бюрократична машина на човека, много бавно реагира на тези очевидни промени, природата с лекота прави това, променяйки постепенно летните и зимни местообитания на отделните видове, периода на размножаване, а също трасетата на придвижване и сроковете за извършване на миграциите.

Подходящ пример в този смисъл е ловът на водоплаващ дивеч през периода октомври – ноември. Ако допреди двайсет – трийсет години, този лов спокойно можеше да се практикува през тези месеци, включително и на прелетни птици, в днешно време те съвсем не са подходящи за това. Тоталната липса на мигрирал от северните територии дивеч, кара ловците да отстрелват значително по-малкия брой местни патици, което през споменатия по-горе период, сведе присъствието им по родните водоеми … почти до минимум.

За разлика от най-често топлите октомври, ноември, а понякога и декември, месеците февруари и март вместо начало на пролетта, обикновено се оказват доста люти, което неминуемо кара прелетните птици да идват и да се задържат по нашите ширини, отлагайки традиционната си миграция на север, за създаване на ново поколение.

Разсъждавайки логично ще стигнем до извода, че тези обективни климатични промени, налагат една корекция на срока за лов на водоплаващи, изразяваща се в изместването му по същия начин напред, без да го намалява като продължителност … а именно от 01.12. до 31.03.. А извършването на такава корекция, според мен би имало положителен ефект, поне в две основни направления.

Първо – би се запазила и увеличила числеността на местните видове патици, в резултат на запазения до голяма степен годишен прираст и по-голямата оцеляемост на разселените фермени птици. Второ – ловците биха имали възможността да ловуват на невероятното изобилие от мигрирали водоплаващи, през месеците февруари и март, запълвайки щастливо ловния си календар във времето, когато повечето видове дивеч (без хищниците и бекаса) са забранени за отстрел.

По същия начин би следвало да се подходи и към срока за лов на горски бекас и обикновена бекасина и той би могъл да стане вместо от 15.08. до 28.02. … от 01.10. до 31.03.. Практиката отдавна е доказала, че месеците август и септември съвсем не са подходящи за лова на бекаси, предвид екстремно високите температури и отсъствието на крайно необходимата за този вид дивеч влага. В същото време, при все по-категорично налагащата се през последните години метеообстановка, през март прелета на бекаса все още не е започнал и у нас се наблюдава сериозно присъствие на птици, по характерните за тях местообитания и трасета на миграция.

 

***Промени, касаещи лова на хищници***

 

Пишейки вече в няколко поредни броя на списанието за промени, които бих искал (надявам се не само аз) да видя, като текстове на „Закона за лова и опазване на дивеча”, с нетърпение и немалко вълнение, очаквах да достигна до темата „Лов на хищници”. А ето, че най-сетне дойде и нейния ред …

Винаги съм обичал този лов и отдавна отглеждам кучета за практикуването му, каквото и да ми е струвало това. И с голямо удоволствие се наслаждавам на всяка от разновидностите му, които между другото са най-много, ако трябва да бъдат сравнени с начините на лов, при всички останали видове дивеч. Невероятното разнообразие от възможности за ловеца, а именно:

1.Лов на стървилище.

2.Лов на вървища.

3.Лов със звукови примамки.

4.Лов с подземници.

5.Лов на гонка.

ни дават предимството, да изберем любимия си начин на преследване на съвсем нелекия противник и да изпитаме доста различния „вкус” на слуката … от една или друга техника на ловуване.

Начевайки изложението си за любимия на много колеги „занаят”, бих искал да се спра на едни текстове от закона, които според мен са прекалено бюрократични, несъобразени с реалностите и по тези причини … откровено неосъществими. Това са текстовете на чл. 58, ал.4 от ППЗЛОД, които разрешават груповия лов на чакал през месеците януари и февруари … първо – само извън горския фонд, второ – при условие, че не е изпълнен планът за отстрел на хищници и трето – със задължителното присъствие на служител от ДГС.

Три условия, които законодателят е поставил така, че те почти никога, не могат да бъдат изпълнени едновременно. И докато смисълът на ограничението за горския фонд е разбираем, предвид осигуряване на спокойствие за копитния дивеч в напреднала бременност, останалите са като че ли самоцелни и имащи за задача повече да пречат, отколкото да подпомагат регулирането броя на хищниците.

Според мен тези текстове следва да бъдат прецизирани, като не само трябва да разрешат поне един, а защо не и два групови излета за хищници в горския фонд, които да бъдат насрочвани към края на сезона за лов на дива свиня … при това дори да бъдат задължителни за провеждане от всяка дружина. Нещо като позабравените от доста години вече хайки, но в същото време без да са толкова формални, колкото всички, си спомняме, че бяха.

Другите две уговорки (неизпълнен план за отстрел и присъствие на служител от ДГС), според мен просто трябва да бъдат премахнати от закона. И това следва да се направи, тъй като най-често повече от дружинките са твърде далеч от изпълнението на първото условие, а служителите на системата по горите са толкова малко и толкова немотивирани, че присъствието им на организиран лов в повечето случаи е невъзможно, а ако това се е случвало някога, то буквално е прецедент.

Само променяйки практиката по този начин, законодателят би могъл да увери донякъде данъкоплатците, че написаното в закона, е не само едно традиционно пожелание, а реална грижа за състоянието и умножаването на дивечовите запаси в страната.

********

               Проблемите с разрешителните за лов на хищници, са почти толкова или дори повече от тези, при лова на останалите видове дивеч. На много места, извън сезона за групов лов на дива свиня, получаването на разрешение за лов от цялата дружина, се превръща почти в „одисея”, а индивидуалните бележки за лов на варда, с гончета или с подземници, са толкова трудно достъпни, че много от колегите просто се отказват да се борят за придобиване то им.

(VI-та част)

               Проблемите с разрешителните за лов на хищници, са почти толкова или дори повече от тези, при лова на останалите видове дивеч. На много места, извън сезона за групов лов на дива свиня, получаването на разрешение за лов от цялата дружина, се превръща почти в „одисея”, а индивидуалните бележки за лов на варда, с гончета или с подземници, са толкова трудно достъпни, че много от колегите просто се отказват да се борят за придобиването им.

И понеже обичам този лов и особено последните му две разновидности (с гончета и подземници), много пъти съм се замислял … „Какво толкова спира сдруженията и председателите на дружини, да разрешават безпроблемното ловуване на хищници …?!“.

А тръгвайки да отговарям на него, няма как да не стигна до истината … Всеки, който не разрешава излизането с пушка в полето и гората, просто изхожда от собствения си подход и тъй като той често посяга на забранени за отстрел животни в такива случаи … естествено не иска да позволи и на никой друг, да го прави …!?

Лицензионният режим тук, според мен е доста по-лесно приложим, отколкото при останалите видове дивеч. Очевидната липса на интерес към този „занаят“, най-често сред по-старото поколение, прави така, че да е почти невъзможно пренасищането на ловните площи с колеги, особено след приключване на сезона за групов лов на дива свиня. А всички знаем, че именно месеците януари и февруари са най-благоприятните за преследване на хищници.

Лицензите могат да бъдат определяни за различни периоди време – месец, тримесечие или година, както и за различни територии – едно или няколко ловни полета, област или няколко области, а също и за цялата страна. В същото време те могат да бъдат за конкретен начин на лов (например за стървилище), но могат да бъдат и универсални … за всички използвани техники – на стървилище, на вървища, с примамване, с гончета или с подземници. Такава практика би премахнала изнервящото и унизително положение, в което са принудени да изпадат всеки път колегите, решили да практикуват такъв лов и единственото, което трябва да я съпътства … е повсеместният и прецизен контрол от оторизираните за това държавни органи.

Сега определените със закона срокове за групово ловуване и лов с подземници, едва ли се нуждаят от промяна, тъй като след края на месец февруари, животните влизат в размножителен цикъл, а това заедно с намаляване качеството на дивечовите кожи, прави отстрелът им повече от самоцелен.

Една отколешна забрана при груповия начин на лов, буди истинско недоумение, предвид характера на най-често срещания вид дивеч по нашите територии – чакалът и това е забраната за използване на кучета – гончета. Както в много други случаи, законодателят е подходил към този начин на лов, който за него е повече екзотика, отколкото реалност, без да потърси мнението на добри специалисти и воден единствено от мисълта за осигуряване спокойствие на копитния дивеч, е прибегнал до въвеждането на подобно ограничение.

А всъщност всеки, който практикува този лов се е сблъсквал с изобретателността, силно изостреното внимание, изненадващите ходове и липсата на респект от хората, прилагани от този хищник при преследване. Това несъмнено го превръща в може би единственото животно, което не може да бъде накарано да напусне укритието си (най-гъстите места), без помощта на добре обучени кучета. При това тук имам предвид не други видове четирикраки помощници, а точно гончетата, тъй като именно с техният напорист начин на преследване, непрекъснато обозначаване, постоянство и продължителност на гоненето, дивечът може да бъде придвижван на по-голям периметър от прогонваното място, което очевидно е предпоставка и за по-лесното му отстрелване.

Когато говорим за лов на тъй наречените полезни видове дивеч, в ограничението за използване на електронни звукови примамки има някаква логика, въпреки, че в законодателството на много, дори европейски държави то отсъства. При лова на хищници обаче това ограничение буди открито недоумение, още повече на фона на прекомерното им разпространение през последните двайсетина години. Да не говорим и за това, че в някои доста напреднали в ловно и във всяко друго отношение страни, не само електронното звуково примамване, но и ловът на фар, спокойно и много успешно се използват за регулиране числеността хищниците.

Всъщност у нас това е поредната забрана само на хартия и докато през последните години, тя все по-рядко се прекрачва от обикновените ловци, при организирания ловен туризъм, обслужван от структурите на ДГС, ДЛС или многобройните сдружения, практиката дивечът да се примамва по този начин, си е чиста закономерност. А това за кой ли път доказва, че ширещата се в страната безпринципност, отдавна е взела връх над закона, пред който уж „всички сме равни“ … ама някои очевидно са по-равни от нас, както се казва.

За никого не е тайна, че регулирането на вредния дивеч напоследък, за жалост се превърна в една доста занемарена от съсловието задача. Отсъствието на желание за провеждане на такъв лов отдавна е факт, предвид липсата на мотивация, особено у по-старото поколение, след почти повсеместно премахнатите стимули за отстрел на хищници. Това естествено доведе до наличие на региони, в които плътността на животните достигна невиждани размери, а това естествено оказва значителен натиск върху едрия и дребен полезен дивеч.

Повсеместното увеличаване броя на хищниците е очевидно и за това говори появата на чакала в райони, от които досега традиционното вълче присъствие го е изтласквало. Вълкът пък, през последните няколко години се разпространи дотолкова, че вече нанася щети не само на дивеча, но и на добитъка, при това на места, където не е забелязван вече няколко десетилетия.

Това според мен категорично говори за необходимостта от вземането на незабавни мерки, които биха стимулирали ловните дейности по ограничаване разпространението на тези хищници. И когато се замисля какви би следвало да бъдат те, първото за което се сещам е връщане на позабравените стимули за отстрел. Естествено тяхното осигуряване (на стимулите), при сегашното нелеко финансово положение на държавата е доста проблематично, но пред алтернативата да загубим сериозни количества от трудно възстановимите популации, особено на едрия дивеч … следва да бъде направено.

Върнем ли този мотив на хората, с който преди години някои дори подпомагаха личния си бюджет, а заедно с него облекчим и режима за получаване разрешителни за лов (лицензи) … не след дълго, нещата биха могли да тръгнат в правилната посока. На този фон е задължителен и напълно отсъстващият към момента стриктен контрол върху практикуващите ловци, не само чрез системни проверки на лова, но и чрез изискване на строг отчет за отстрела, като при липса на такъв (едно доста често срещано явление) … разрешителните (лицензите) просто не следва да бъдат подновявани.

Продължавайки по темата „Лов на хищници“, не мога да подмина момента с разпространението и на някои от защитените видове в страната ни – дивата котка, мечката и видрата. Говорейки за тези, превърнати от мълвата и многото измислени природозащитни организации в почти екзотични видове, искам да отбележа, че едва ли са необходими особено задълбочени познания, за да стигне човек до извода, че разпространението им у нас, съвсем не е на границата на критичното. И докато за мечката имам впечатления повече от мнението на колеги и от медиите, за другите два вида хищници наблюденията ми са доста конкретни.

Според мен дивата котка е в напълно достатъчна и дори твърде висока численост, а прекомерното й разпространение влияе неблагоприятно най-малко в две посоки – на дребния полезен дивеч … и на самата нея. За щетите, които тя може да нанесе и нанася на яребицата, фазана или заека и особено на неадаптирания разселен дивеч, едва ли е необходимо да говорим. Освен това широкото й разпространение я кара, да заема нови, необитавани досега територии, като при този процес все по-често се забелязва кръстосване с домашната котка, а това естествено води до влошаване качествата на родната популация, която както знаем е една от най-добрите в трофейно отношение, не само в Европа, но и в света … Или поне беше.

Другият спорен и защитен вид – мечката, непрекъснато ме кара да се замислям, има ли специалисти в България, които най-сетне да измислят нормален начин за нейното регулиране. Вече повече от десетина години, се гледа на пакостите и нападенията, извършвани от това животно в доста региони на страната, някои дори със смъртни случаи при хора, като на някакво безобидно действие.

Безсилието на държавата да се справи с проблема е очевидно, а на този трагичен фон (нека застанем на позицията на потърпевшите), напъните на природозащитниците да овладеят положението, с някои меко казано наивни мерки … е направо смешно. Едва ли някой знае по-добре от жителите на редицата родопски селца, свикнали с непрекъснатото присъствие на този едър хищник, как да се държи при екстремни ситуации. А практиките хората да бъдат обучавани в използването на люти спрейове или гладните животни да бъдат възпирани от електрически огради, според мен предварително са обречени на провал и се явяват само поредното и за жалост съвсем безсмислено харчене на пари.

Хубаво е разбира се, да се учим от чуждия опит, но когато гледаме как американците или канадците се справят с техните мечки в отдалечените им провинции, не бива да забравяме, че това се прави благодарение на огромния ресурс, с който разполагат тези държави … дай, Боже, всекиму. Там има нарочно назначени служители, обучени, мотивирани и много добре екипирани, които имат задължението, да прогонват дивите натрапници … били те хищници или тревопасни. Когато това се окаже неефикасно, следващата мярка е няколкократно транспортиране на животните до доста отдалечени от населените места райони, а ако и това не помогне … тези решили проблемите си държави, допускат дори физическото премахване на свикналия с присъствието на хората хищник.

При нас тези практики естествено са неприложими, предвид изключително високата стойност на подобна дейност и липсата на необходимото оборудване. И след като разселването на част от животните с прекалена гъстота е невъзможно, едва ли има по-нормално решение на проблема от разрешаването на един разумен и добре контролиран отстрел … срещу заплащане от чужденци, а защо не и от местните ловци.

За разрешаване ловуването на този вид, не знам дали въобще е уместно да се говори, тъй като видрата е доста очарователно, забавно и миловидно същество и нейният начин на живот и хранене, не застрашават пряко останалите видове дивеч. А всъщност доста широкото му разпространение през последните години, несъмнено радва окото на ловеца и едва ли има колега (ловец или рибар), който да не е виждал ако не самото животно, то поне често срещащите се следи от неговото присъствие. Увеличаването на числеността й според мен се дължи не само на възстановилите богатството си от риба родни реки, а и на почти повсеместно зарибените нетечащи водоеми в страната.

И приключвайки по темата за лова на хищници, бих искал да обърна вниманието на читателите, към една според мен лекомислено подминавана заплаха, все по-трагично отразяваща се на дребния дивеч и особено на неговото възпроизводство. Това е заплахата от птиците, хранещи се понякога и с възрастни индивиди, но най-вече с поколението на … пъдпъдъка, яребицата, фазана, заека и пр..

Докато преди години присъствието на грабливи птици беше значително по-малко, днес те могат да бъдат забелязани навсякъде, на почти всяко дърво или електрически стълб в равнинните райони. Нееднократно наблюдаваните от мен (а и не само) сцени на атаки срещу дребен дивеч, както и често намираните останки от угощението им по полето, говорят недвусмислено, че броят на някои видове, определено е нараснал над допустимото. Не съм специалист в областта на орнитологията, но това не ми пречи да направя извода, че редуцирането на по-разпространените и незастрашени от изчезване видове грабливи птици, както на свраките и някои видове врани … вече е крайно наложително.

Други не по-малко опасни врагове на младото поколение на дивеча, са някои видове чапли и щъркели. Всеки колега е виждал наситеното им присъствие в ливади, ниви, стърнища или току-що изорани площи, в които те с особена лекота „събират“ люпилата на различните видове дребен дивеч. А само колега, който не е виждал, как тези безобидни на пръв поглед дългокраки и дългоклюни птици, поглъщат намерените в тревата малки зайчета, може да говори за щъркела единствено, като за предвестник на пролетта … или като за „донасящия бебета приятел“.

*********

               Има една, според мен твърде важна тема, избягвана години наред от политици, държавници, институции, журналисти и ловци … и това е темата за собствеността на единият от съюзите на ловците и риболовците в България. И тази собственост му принадлежи според Закона за лова и опазване на дивеча, тъй като именно с неговите текстове, той (съюзът) е определен за национален, обединявайки в обятията си повече от половината членове на ловното съсловие.

Обяснението за това мълчание по темата разбира се е ясно, особено когато става въпрос за т.н. „собственик“. За топлите места, заети от някои още през годините на „социализъма“, редицата номенклатурни кадри естествено са готови на всичко и борбата с този, който би се опитал да им отнеме „залъка“, гарантирано ще бъде твърде ожесточена.

Не бих искал да се впускам в подробности, тъй като сама по себе си тази материя е доста сложна, но не мога да я подмина лекомислено, тъй като въпросната собственост е създавана от нашите дядовци, от бащите ни и от нас и нейното управление, ползване и правилно разпределение на приходите, пряко ни касаят. В този смисъл е редно да се запитаме, как се стопанисват имотите, как, защо и срещу колко се отдават под наем, къде отиват и къде потъват част от получените средства и пр. и пр. …?! Въпроси, на които следва да отговори не времето, както често сме свикнали да очакваме, а най-високите държавни институции … отговорно и с мисъл за бъдещето на децата и внуците ни.

*********

               И в края на дългото си изложение, бих искал да обърна вниманието на четящите върху още един факт, който мисля оказва твърде отрицателно влияние, както на името на българския ловец сред обществото и в Европа, така и директно на състоянието на родната флора и фауна. Това е отстъплението на организациите на ловците от грижата за опазване на природата, в резултат на което в страната се нароиха и процъфтяват, вече незнаен брой „природозащитни“ организации.

През последните години и особено след приемането ни в Европейския съюз, те тотално иззеха най-съществените именно за ловното съсловие функции, в резултат на което безпроблемното източване на евросубсидии от тези паразитни структури, вече се превърна в традиция, незнайно защо незабелязвана от държавата, при това без наличието на какъвто и да е ефект от изразходването на огромните средства.

Отговорност за това носим ние, както и цялата държавна администрация, която всички естествено избираме с гласовете си, но виновни за проявеното безхаберие са най-вече съсловните ни организации. Ако там имаше истинска воля и загриженост за състоянието и оцеляването на безценното ни богатство – българската природа, нещата може би щяха да изглеждат по друг начин, а не както в момента … новоизлюпени, голобради, недоучени и мислещи само за собствената си облага псевдоеколози, да определят правилата и сроковете за ловуване, както и да мислят, каква да бъде поредната забрана свързана с лова, която да ни сервират.

*********

               А сега наистина приключвайки по темата „Какво би могло да се промени с един нов Закон за лова и опазване на дивеча“, като послепис искам да вметна и нещо по повод ежегодната заверка на членските карти и билети за право на лов. Според мен с евентуални бъдещи промени или с изцяло нов закон, законодателят би следвало да промени валидността на документите по следния начин – от края на ловния сезон до края на следващия (примерно от 01.03.2013 г. до 01.03.2014 г.). При това променяйки сроковете така, би било хубаво той да остави възможността на всеки ловец, да извърши заверката през целия неловен период – от началото на месец март, до началото на месец август от текущата година … и в това не виждам нищо притеснително или пък невъзможно.

 

02.2013 г..                                                                                                                   (Воден Чаиров)

0 Comments

Leave A Reply

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *