Въздушните асове винаги живеят в небесата

Въздушните асове винаги живеят в небесата

Петър Манолев

Кавалерът на боен кръст “За храброст” полковник о. з. Петър Манолев:

Петър Манолев е роден на 18 септември 1915 г. в село Каракьой (Манастир), Драмско ­ Беломорска Тракия. След гимназията, през 1936 г., постъпва във Военното училище като юнкер. На следващата година е сред 22-мата, одобрени да учат за военни летци. През 1938-1939 г. завършва последователно два курса за летци изтребители в Полша. В родината подпоручикът е изпратен да довърши своята подготовка в Изтребителната школа на Шести въздушен полк, където през лятото на 1940 г. Петър Манолев вече е инструктор. Пилотите, обучени от Манолев, са 29. Назначен е за командир на 682-о бойно изтребително ято от 3/6 орляк, базиран на аеродрума Божурище. Заедно със своите другари до началото на септември 1944 г. той изпълнява 18 бойни задачи и участва в 8 въздушни схватки с американската авиация. Паметен за него остава 17 август 1944 г., тогава сваля четиримоторна “крепост”. До 1949 г., когато каца на земята за последен път, полковникът летец Петър Манолев е усвоил 27 полски, български, германски, чехословашки и съветски самолета. С тях има 2505 полета и 1463 часа във въздуха. А в началото на 50-те години, като началник-щаб на изтребителния полк в Доброславци този отлично подготвен и уважаван боен пилот е изпратен предсрочно в запаса, заедно с много от т. нар. царски офицери.

- Г-н полковник, как се случи така, че станахте военен пилот?
- Ами, вижте, всичко стана по мое желание. Явих се на конкурс за юнкери във военното училище през есента на 1937 г. и бях приет в 58-и випуск. Първата година бяхме обикновени юнкери, докато на втората стана разпределение по родове войски – пехота, артилерия, авиация, инженерни войски. Изрично се искаше разрешение от страна на родителите. Аз, право да ви кажа, излъгах ръководството на комисията, че имам разрешение от баща ми. След това се извиних на татко – викам му – така и така, направих една голяма лъжа, но имам голямо желание да стана пилот. Ех, каза баща ми, простено да ти е. И така започна обучението ми за летец. Авиационната подготовка като юнкери карахме във военното училище, а всеки четвъртък отивахме в Божурище на специалната подготовка – авиационни мотори, парашутна подготовка, оръжезнание, практиката на различните авиации и т.н. Това беше през 1937 г. Следващата година нашето командване реши на всяка цена да пристъпи към подготовка на летци изтребители и създаването на различни видове авиация. Аз се паднах с 15 души мои съвипускници за обучение в Полша. Там изкарахме 3 месеца подготовка за първоначален пилотаж. Втората година, вече като подпоручик, ме изпратиха на специализация пак в Полша, но вече с оглед да ни подготвят като летци, напълно готови за военни действия. Тогава започна обучение на по-сложни машини, на които се обучавахме и като специалисти по фигури, по групови полети, по атакуване на земна цел, на въздушна цел и т.н. Подготвиха ни много добре. Най-важното бе, че ние не посрамихме България. Нито едно самолетно произшествие не допуснахме, нито първия, нито втория път.
- Имали сте премеждия по пътя за България – бомбардировки, немците нападат Полша?
- Отвори се Втората световна война. Мен ме свари във Варшава и с голям зор се докопахме до железопътната линия, защото беше пълен хаос в движението на влаковете. Прибрахме се у нас. Аз трябваше на всяка цена да завърша инструкторските курсове във Враждебна. те бяха 4 месеца и след като ги завърших, отдадоха ни заповеди, че имаме право да станем инструктори за първоначално обучение. Между нас, единствено от моя випуск, мен ме определиха за инструктор в Изтребителната школа за висш пилотаж на летище Карлово. Трябва да ви кажа – това беше голяма чест и трябваше докрай да бъда на ниво.
- Там ли се срещнахте със Списаревски, „живата ни торпила”, или това се случи по-късно?
- Със Списаревски бяхме заедно още във военното училище като юнкери, а когато изтребителната школа се премести от Карлово в Долна Митрополия, в самото начало на подготовката на първите курсове, се наложи да извикаме допълнително двама летци за инструктори, на мястото на други двама, които отидоха кадър в изтребителните полкове. Тогава, през 1942 г., подпоручиците Списаревски и Богдан Илиев дойдоха да заместят досегашните инструктори. Впоследствие се наложи Списаревски и още един летец да бъдат изпратени в Германия като наблюдаващи. След като се върнаха, обясниха подробно и писмено, и устно за това какво са видели, какви евентуално препоръки могат да влязат като новости в нашата практика. Ето така подготвих 29 души като изтребители. И когато положението в хода на войната стана много трудно поради загубата на много наши бойни летци изтребители, ние доброволно, всички инструктори от школата, пожелахме пред командването да бъдем откомандировани в бойните ята. Отидохме в Божурище. Там по заповед на командването аз бях определен за командир на едно от изтребителните ята. и започнаха въздушните боеве. Трябваше при всички случаи да не се посрамя, тъй като мои ученици вече бяха разпределени там.
- А какво стана през “черния великден”?
- На 17 април при нас се получи много конфузна ситуация. Командването на въздушните войски нямаше данни за американската 15 армия, базирана в Италия, и не знаеше какви самолети ще изпрати срещу нас. Очаквахме това да са двойнотелите “Лайтнинги” Р 38, които във въздушните боеве винаги използваха за прикритие на бомбардировачите си.
- Но тогава в боя влиза Р 51 “Мустанг”.
- Да, тогава за пръв път те се появяват вместо P 38 „Лайтнинг”, и знаете ли, изненадата беше голяма.
- Силуетът им поразително прилича на “месера” и нашите се объркват, докато американците започват да стрелят.
- Абсолютно, и дори ги викат при себе си един вид. Българите ги смятат за свои и дори се радват, че има много наши самолети във въздуха. Дадохме сериозни жертви. Командирът на изтребителния полк капитан Топлодолски тогава не взе участие, той беше на земята. На 17 април аз се намирах в Долна Митрополия. По същото време Топлодолски предупреждава летците по радиото – “Внимание! Това са противникови самолети!”, като по този начин ги предпазва от излишни жертви.

- Разкажете ни за вашата победа, когато свалихте летяща „крепост”.
- Това стана на 17 август. Аз водех моето 682-о изтребително ято. Излетяхме по тревога от Божурище, първия път към 12 часа, вдигнахме се на 7000 м, но не открихме никакъв противник. От земята ни се обадиха, че в крайния северозападен ъгъл на България, „крепостите” са лизнали наша територия и са заминали за Румъния. Обикновено отиваха да бомбардират Плоещ. Връщаме се, кацаме, зареждаме самолетите и влизаме в кабините в готовност всеки момент да излетим. При второто излитане, на около 6000 м срещнахме бомбардировачите, но без изтребители, които да ги прикриват. Моят бомбардировач, срещу когото се насочих, бе на 700-800 метра под мен. Сега спокойно си приказваме, но тогава бе ужасно – горещо, отвсякъде стрелят. Обикновено всички бомбардировачи се подреждат в стъпаловиден строй и с всичките си оръжия стрелят по нас. Най-често ние, изтребителите, си избираме бомбардировач, атакуваме го като слизаме под него и под ъгъл 20-300, се мерим по моторите или пък по пилотската кабина. Аз открих огън с 20-милиметровото оръдие отпред и с двете голямокалибрени картечници (те са 12,7 мм) по моторите и местих огъня, докато стигнах до пилота. Всичко попадна в целта и запален, моторът започна да гори. Преместих се и по съседния мотор. Цялата „крепост” пламна. През това време бомбардиравачите отстрани ме улучиха. Излезнах от атаката и тръгнах да се прибирам към най-близкото летище. Бях ранен на три места, целият в кръв, левият крак ми припари яко.
- Там са ви улучили?
- Улучиха ме, да. Та чак сега, на толкова годишна възраст, чувствам още болки в крака. Защото в него останаха много парчета, които хирурзите не можаха да извадят. Тогава нямаха упойка и започнаха да режат на живо, аз стиснах зъби, не извиках нищо. След операцията лекарят каза: “Ей, че корав българин, бе!”
- Г-н полковник, вие сте летели на немски самолети, а впоследствие и на съветски.
- Всичките ми самолети до 9 септември бяха немски. Но любим ми остана Me 109 G-6. Той не ме предаде никога.
- Какво стана с този “Месершмит”? Нарязан, за старо желязо, за скрап? Сега в музея в Крумово няма дори един-единствен екземпляр.
- Нито един. Аз точно това се чудех. Как можа, какво беше това сърце на български ръководител, от когото е зависело, да нареди всички “месершмити” да бъдат за няколко дни унищожени?
- В музея в Белград има български „месери”, с български опознавателни знаци, които са летели по това време. Би могло на базата на размяна между музеите, да се сдобием поне с един за експозицията в Крумово. Същото се отнася и за “Юнкерс” 87 – нашите “щуки”.
- Да. Ние им дадохме около 20-ина “месера” на сърбите, просто като дар. Много бих искал това, което казвате, някой ден да стане и да ги видим в музея.
- Вие сте летели и на съветските“Як-9”. Те по-добри ли са от “Месершмит” 109?
- Не. Специално на летище Сливен помолих командира на една съветска авиационна част, която беше разположена там, да се преборим във въздуха. Излетях с моя “месер”, а той с “Як” 9. Влезнахме в кръгов бой, въртяхме се повече от 20 минути, докато най-после видя, че не може да ми устои и се предаде. Та мисълта ми е – нашият “Месершмит” беше с много добри качества за боен изтребител. Но въпреки това, мило момче, голям зор беше тогава – много бомбардировачи срещу ни, много силна авиация, най-силната на планетата се стовари срещу нас. А ние бяхме само 81 летци изтребители.
- Да, но българи!
- Да, българи.
- Срещу 500-700 самолета.
- Всичките се насочиха срещу нас. Въпреки това не се сдадохме, нямаше нито един самолет, който да се отклони от боя.
- Благодаря ви, г-н полковник. Ще ви чакаме на военния парад за Гергьовден.

05.05.2007

Разговаря Желязко Тенчев/ Искам Думата

0 Comments

Leave A Reply

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *