Атанас Буров: За Политиците и Политиката

Атанас Буров: За Политиците и Политиката

Ат. Буров

Дадох на Буров да прочете откъс от статията ми „Една страница от историята“ — за казионните младежки фашистки организации, за причините, поради които България не тръгна още след преврата на 9 юни по пътя на Италия и Унгария, където е имало подобни фашистки организации.

Той прочете статията и каза:

— Според мен, господин Памукчиев, Вие правите тук една грешка. Казвате, че правителството на професор Александър Цанков искало още след преврата на 9 юни да създава държавна младежка организация. Ще уточня веднага. Това не бе идея на цялото правителство. Това бе идея лично на Цанков. И тя затова се провали. Защото бе само негова идея. Ако правителството искаше, то щеше да го направи. Няма нещо, което да иска едно правителство и да не стане. И такова нещо можете да го оспорвате колкото си искате, но то си е факт. Каквато и да е тя, идеята, то няма начин да не я прокара. Защото животът, държавата, политиката си имат свои вътрешни закони, които ние, политиците от моя ранг го знаем най-добре.

— Кои политици Вие смятате от своя ранг, господин Буров?

— Ще говоря за политиците от голямото добро утро, като Драган Цанков, Митрополит Климент (Стамболов — не, той бе глупец и развратник, който не разбираше психологията на народа и по-точно — на интелигенцията) Петко Каравелов, Иван Евстатиев Гешов и Цар Борис III, баща му — Фердинанд. Това бяхме хората, които познавахме психологията на народа си и го управлявахме. Всички останали политици са били или лоши психолози, или лоши себелюбци, които опропастиха и себе си, и България. Аз не мога да не презирам, да не мразя вашия бог, вашия кумир Сталин, господин Памукчиев. Това е нещо напълно естествено. Но в същото време, като човек, политик и дипломат, който е водил пет години външната политика на България и винаги е пърдял в големия кюп на политиците, не мога да не се смайвам пред гения му. Как можа този прост, неук грузинец, тази мръсна, долна свиня от Гори (какъв ли градец е той, но да кажем, че е град) да разиграе световните кукли, световната политика и да ви докара на власт вас, комунистите, вас, перекендетата, дето не знаете да държите лъжицата и вилицата на софрата, ами ядете като свини и мляскате като шопари. Това сте вие, прости хора, но хора, които имат късмет.

А ние, дето ядем като аристократи, сега лапаме попара от паницата и стоим като слуги. Как стана това? Кой извъртя колелото на историята? Кой докара до там работата, че Русия от самотна — стана многодетна майка на десетина отрочета, недоносчета.

Как бе, джанъм? Кой гений извъртя нещата така, в своя полза, че аз, Буров, банкерът Буров се озовах в Дряново?

Да паса патките по „Пачи панаир“ и да слушам химна на дряновските пияници:

Дряновските булки,

жълти като дюлки

мътна вода газят,

бели поли вдигат

и на Коля смигат…

На Коля Бързака. Леле майко, до какво падение доживях. Но хак ми е. От акъла ми е. Да ставам аз министър без портфейл в кабинета на чучелото Муравиев. Чунким не го знаех кой е. Знаех го. Чунким не бях ебал жена му. Ебал я бях. И знаех номерата й. Но се хванах на хорото му. Той имаше най-хубавата жена в София.

— Най-хубавата?

— И най-ебливата.

— Но Вие казахте, че Любка Ненчева била най-хубавата.

— Тя бе най-хубавата в България, а Муравиева — в София.

— Значи, Вие ги деляхте на категории?

— Естествено. Най-напред винаги е била мис Казанлък, след това мис България и накрая мис Свят. Ние, българите имаме щастието да се радваме на най-хубавите жени. Но не ги ценим. Българинът по начало не цени хубавите неща. Той гледа на тях като на нещо преходно и временно. Ето защо в България никога не е имало култ към красотата. Култ към вечното и красивото. Когато Николай Райнов започна да издава библиотеката си „Вечното в българската литература“, аз се абонирах за нея. Все пак, исках да проумея, да разбера кое е вечното. И разбрах, че този човек няма понятие от вечност. Той си остана един прост, неук, кесаревски клисар и неуспял поп.

Вечното в литературата можеше да прозре само Вазов, Константин Величков, Митрополит Климент и Пенчо Славейков. Защото имат гени на литератори.

— А Захари Стоянов?

— О, най-малко той.

— Защо?

— Защото не притежаваше нужната култура за това. Бях на 14 години когато той умря. И бях на погребението му. Аз Ви казах, господин Памукчиев, че той, моят баща напусна овреме Лясковец и се премести в Русе, в най-хубавия град на България, при най-умните хора. Защото Русе е чаровен град, русенци са били най-умните хора на България. И понеже България открай време се е управлявала от търновските профани, като Стамболов и Петър Габровски, от генерал Никола Недев и Георги Живков, затова не е прокопсала.

Нито един русенец не е допуснат да стане водач на нацията, какъвто за съжаление осем-девет години беше Стамболов.

— Защо?

— Политиката има свои закони, казах вече. Тя не търпи интелигентните на трона си. Тя иска полуинтелигентни. Полудипломати, полуполитици. Тя иска сурови мъже, с тежки юмруци. А русенци, като възпитани и интелигентни хора, се държат настрана. Баща ми имаше за правило: работи с умни хора, да поумнееш и ти. Работи с честни хора, да станеш честен и ти. Работи с делови мъже, за да бъдеш доволен и ти. И затова, може би, той не успя да си пробие път към върховете на властта. Не стана дори министър. Но ми каза: „И да си по-умен от другите, Атанасе, не го показвай пред тях. Хората не обичат това. И да си гении, сред тях изглеждай овца…“

Хората обичат овцете, особено когато могат да ги доят и да ги стрижат. Освен това всеки обича агнешко месце и овче млечице, за това овчата политика е най-добрата политика. Овчата маскировка е най-фината маскировка. Ето защо големите политици, от ранга на Гешов и на Андрей Ляпчев, винаги са си намятали по една овча или агнешка кожа на гърба.

Плуват си с нея в живота, в банките, в политиката, пасат си кротко и доживяха дълбока старост.

А аз, който се перчех, който исках да продавам чалъми на госпожа Муравиева, сега кисна в Дряново.

Затова баща ми беше прав като ми казваше „Бъди външно овца, а вътрешно, ако би щи бъди и тигър, и пантера, и чакал“.

В политиката, господин Памукчиев, важна е маскировката, а не същността. Кой ти ебава днес същността. Труман, който е голям коцкар, женкар, политик и банкер, притежава едно ценно качество — той е дипломат. Аз съм следил кариерата на всички американски политици от времето на Георг Вашингтон — по книгите и вестниците, разбира се. Не в Америка, където сигурно бих променил мнението си за тях. И бих видял, че този президент Рузвелт е едно еврейско семселе, едно юдейско копеле, което влиза в световната война само за да спаси евреите. За нищо друго. Америка нямаше интерес да воюва, както Русия в 1914 година. Цар Николай хвърли Русия във войната. Русия имаше всичко. Не й трябваше нищо. Тя можеше тогава, както Швеция и Швейцария, да стои настрана, да продава храна и да трупа милиарди. И не в пари, а в злато. Цар Николай се оказа най-глупавият руски император след Александър II.

— Как след Александър II, господин Буров? Той е велик император за мене.

— За тебе да, но не и за мене, господин Памукчиев. И забележете, сега започвам да Ви говоря на „ти“, защото Вие ми оспорвате едно нещо, в което аз вярвам и съм напълно сигурен, защото съм водил държавната външна политика на България пет години и съм бил на върха на властта. Защо казвам, че е прост този император на Русия? Защото в 1862 година, той продава Аляска на Америка. На Щатите. Продава къс от Русия, къс от снагата на една велика империя, която ни е спасила, но която може да диктува волята си на света. Всеки голям политик, господин Памукчиев, като голям дипломат, гледа на световната политика като на свое бойно поле, на свое дело. Русия е можела да вземе Канада, защото е имала сили за това, но не го е направила. Можела е да се настани и по на юг, примерно в Калифорния, имала е и флота, и сили, но не го е сторила.

А това говедо, това чучело, този глупак Александър II да вземе да продаде Аляска, със златните й залежи. Бе, животно. Бе, диване. Иди там, виж какво продаваш, и тогава дигай цената, щом ще го продаваш. А той го е дал на безценица. Ето защо, господин Памукчиев, аз Ви казвам — в световната политика могат да се месят и да оценяват само големите политици, лъвовете като Рузвелт, като Сталин, като Чърчил — тримата най-големи политици на нашето време.

— А кои бяха тримата най-големи политици на Вашето време, господин Буров?

— Моето време, когато аз бях министър на външните работи през 1926–1931 година, нямаше големи политици. И не защото не ги е имало, а защото не можеха да се проявят. Големият политик се проявява само в бурни години и бурни времена. Войната е бурно време. Световните политици се показват именно тогава. За мене Хитлер е гений. Зъл гений, но гений. Защото той създаде от нищото нещо, създаде един култ, една империя, една армия и раздруса устоите на света и световната политика. След сто години историците ще му признаят много заслуги. И ще забравят онова, което той е сторил като зло. Защото хората имат къса памет.

Всеки, който не поглежда към политиката е добър за политиците. Всеки, който поглежда към паницата им е вреден за тях. И те го убиват. През септември 1923 година вие, комунистите, погледнахте към нашата паница и ние ви стоварихме един в мутрата, да не си навирате гагите там. Сега ние погледнахме към нашата паница и вие ни друснахте по един в мордата, да не поглеждаме там. И с право. Никой не обича да му гледат в гащите, в полата и паницата.

Жената си крие лалето, за да му придаде по-голяма цена. Мъжът си показва керестето — за да му придаде по-голяма цена. Глупак. Той не знае, че големият хуй и през потурите си личи. И веднага се усеща кой влачи остро копие и кой клюмнал минзухар…

Та казвам аз, господин Памукчиев, политиката има свой неотменими закони. И колкото по-млад ги научиш, по-лесно ще се издигнеш и няма да повтаряш грешките на по-големите, на умните. Стамболийски щеше да управлява и сега, ако не бе неговият навик да поглежда в нашите паници. На банкерите. На чифликчиите. На наемодателите, като Кочо Хаджикалчов.

Този Кочо Хаджикалчов бе намерил цар Фердинанд във Виена. И не в едно кабаре, както дрънкате във вашите глупави вестници (вчера четох нещо такова), а в имението на баща му. В Пуста-Мазош (Пусто поле) в Унгария. Там го е видял за първи път на езда — на кон. Хубав. Млад. Весел. Любезен. Вие неправилно описвате Фердинанд, господин Памукчиев. Той беше хубаво момче когато дойде в България през лятото на 1887 година. Аз бях там с баща си — в Лом, на пристанището. Там го посрещахме. Гледах княза и му се дивях. Бе висок, хубав младеж. До него майка му — хубава, млада, засмяна.

Тя бе истинска французойка, господин Памукчиев, и правеше политика с фустата си, а синът й — с ума си. Цар Фердинанд бе най-умният български държавник от 1887 до 1912 година. Това не може да му се отрече.

Сега, като ме слушате, Вие си казвате, господин Памукчиев: „Какви ги дрънка този дърт глупак Буров, какви ги приказва.“ Така ли е? Така е. Не го отричайте. Аз чета по очите Ви. Нали е така?

— Да. Така е.

— Ясно. Значи, не съм се излъгал. Все още мога да гадая по очите и усмивките на хората. Фердинанд прие трона в 1887 година от ръцете на Стамболов и го направи свой министър-председател и свой помощник, съветник, учител, възпитател. Забележете, възпитател. И Стамболов, говедото, повярва, че князът е по-глупав от него щом го кани за учител и възпитател. И започна да му дава съвети. Днес един, утре друг.

Днес му праща млади жени, нали е ергенче, утре му проводи булката на някой чиновник, която иска пари и дрехи. Фердинанд се забавлява, а Стамболов през това време се разправя с русофилите. Бие ги, гони ги, требе ги. Насилва жените им, насилва децата им, гази Търновската конституция като луда крава телето си, както казват нашите селяни, и управлява.

Царят през това време го гледа и му се смее на ума. Той бе потомствен принц. Син на князе, на херцози, внук на един френски крал.

Кралица Виктория му бе „Танти Виктори“ — леля Виктория. Неговият чичо й бе съпруг.

Та този ли Фердинанд няма да излъже, да преметне Стефан Стамболов, той ли? (Смее се ехидно, взема чашата с вино и пие с наслада).

Аз му бях занесъл три бутилки асеновградско, маврудско вино, малага и една луканка. Ядеше само по едно резенче и на разговор пиеше само по една чаша вино, не повече. Друга част оставяше за вечерта, когато продължавахме нашите разговори. Защото без чаша вино той не бе в настроение.

— Има велика мъдрост в чашата вино — казваше ми той. Селянинът има бъчва вино в мазето си, но отива в кръчмата като в клуб — да послуша новините, да се види с приятелите си, да побъбри с тях. Защото човек като мене, който цял живот е говорил с хората, иде се пръсне като парен котел, ако не говори, ако не изпразва акумулатора. Хората, надарени да говорят, трябва да говорят, господин Памукчиев. Защото говоренето, това е също така изблик на ум и на енергия, както електричеството. То трябва да се изпразва. И то навреме. Затова аз обичам да говоря. Желанието ми е да остана поне като приятен събеседник, а това е най-хубавото нещо на този свят. Да говориш, да поучаваш, да кажеш това, което знаеш. Каква полза да го погребеш?

— Господин Буров, Вие говорехте за Фердинанд като държавник.

— Не само като държавник, а и като психолог. Той, казах го вече, разбра що за говедо е Стамболов. Умен, но не много. Лаком премного. А такива хора най-лесно падат в клопката. Остави Стамболов да се налапа с гори, с ливади, с банки, с имоти, с пари и му тласна в ръце сопата. „На, бий. Аз се боя от Русия.“ А той не се боеше от никого. Защото зад него беше Англия, Германия. Беше Австро-Унгария, която го прати в България. Стамболов го удари по жени. Всеки политик, като се наяде, започва да си спомня за младостта и да съжалява, че не е юркал всички хубави жени. И си въобразява, че ще успее. И почва да лудува. Полудя и Стамболов. И още повече се разлакоми. Той завзе чифлика на Чобан-Генови, завзе чифлика на Олматарски, настани се в Оряховското село Бутан, Гложене, навря се там в чифлиците на село Селановци. Той нямаше мярка. Нямаше насищане. Сетне, през 1892 година, започна да вилней из Добруджа и взе осем чифлика от Бутански, Провадалийски, Гайтаневски и Ючормански. Фердинанд си седеше в двореца и само му гледаше сеира. „Лапай, лапай, иде ти краят.“ Умори зетя му — военния министър Сава Муткуров — и постави за военен министър полковник Рачо Петров. Добре. Философски погледнато, нищо особено. Но иначе погледнато — това бе преврат. Постът на военния министър е най-важният пост. Това е ключов пост. Върховна власт, на върховни права и сили. Неотменим закон в политиката е, че който държи военното министерство, той държи всичко.

Вие, комунистите, господин Памукчиев, излязохте големи дяволи. Признавам го. Сложихте на 9 септември за министър на войната едно чучело, един глупак — Дамян Велчев, а го командувахте чрез маршал Толбухин и чрез помощник-военните министри. Знам ви игрите. Следя ви ходовете и виждам, че са гениални ходове. Но те не са ваше изобретение. Не. Те са ходове на чичко ви Сталинчо, да го туря на майка му грузинска. Той ги измисля тези велики игри и успява чрез тях. Помня и съм следил с най-голям интерес някога битките му с Лео Троцки. Аз познавах добре Лео Троцки, лично. През 1912 година той дойде тук, в България, като кореспондент на един швейцарски вестник. Беше голям ум. Голям журналист. Голям кореспондент. Имаше дар-слово на вития, на пророк Йеремия. Само вашият кумир — Георги Кирков — би могъл да се сравни с него и да излезе срещу него. Никой друг.

Идва и се представя — Лео Троцки, Ешкенази — и започва визити на всички богати еврейски къщи. Той бе чаровен като събеседник. Той бе гений. Това не може да му се отрече. И Сталин го събори. Катурна го. Като изгониха Лео Троцки от Русия, през 1927 година аз казах на Андрей Ляпчев:

— В Русия става нещо велико. Идва нов гений.

— Защо? — пита ме той.

А аз му казвам:

— Еврейските болшевичета в Русия си намериха майстора. Този грузинец ще им ебе майката до един.

Ляпчев ме гледа и мига. Той не разбираше от дълбоката, световна политика. Той разбираше само от българската политика.

Тогава аз отидох при едни руски генерали от щаба на генерал Врангел, на Кутепов, на Деникин, които живееха на квартира в дома на Иван Евстатиев Гешов, на „Царя“, до къщата на Моллови. И поговорих с тях. Те бяха много разтревожени.

— Какво има? — питам ги. — Какво е станало?

Те ми подават вестник „Правда“. Получаваха го тайно, по техни си канали. И ми дадоха да чета изложението на Сталин против Троцки — едно умно и сериозно изложение. Умно измислено, умно написано, умно отпечатано, с мярка.

В живота, в печата, в политиката, господин Памукчиев, мярката е велико нещо. Всяко нещо, казано с мярка, хваща дикиш. Всяко нещо, казано с нервен, раздразнителен тон отблъсква. А Сталин говореше спокойно. Много спокойно. И това негово спокойствие беше изплашило генералите. Зад това спокойствие те бяха видели Русия. Русия — могъща и страшна за света. И го видяха не само те. Видя го светът.

Сталин през 1927 година — десет години след революцията — пръв показа силата на Русия. И изплаши света. Ако сте чели, господин Памукчиев, макар и млад, нещо за натиска „Кърдзон“, за аферата „Кърдзон“, за заплахата „Кърдзон“. Тя стана именно тогава — през 1927–28 година. Англия се уплаши. Тя разчиташе на Троцки. На еврейчетата. Те да провалят революцията в Русия. Защото те бяха възпитаници на Западна Европа, бяха живели в Швеция, Швейцария, Германия, Австрия и познаваха европейската демокрация. И си въобразяваха до един, че ще оправят Русия с демокрация. Глупава илюзия. Светът се управлява открай време или със сурова диктатура или с демагогска демокрация. Няма демокрация, където няма пари. Няма демокрация, където няма колонии. Няма демокрация, където няма да ти тече отвън, от чужди джобове и каси.

Англия и Франция се перчеха с демокрация, защото имаха колонии. Германия също се перчеше с демокрация до 1914 година, докато имаше колонии.

В парламента, в Райхстага, в Берлин, аз съм виждал да заседават социалисти и юнкери от Прусия. Август Бебел пееше там… Но след това песента му секна. Избиха хората му. Защо? Защото колониите не носят вече нищо. И се мина към диктатурата.

Защо в България никога не е имало демокрация? Защото никога не сме имали помощи от никъде. Без пари и колонии няма демокрация. Това са тъжни неща, но са истина.

Англия ще загуби силата си тогава, когато загуби колониите си.

Русия е страшна за това, защото остана цяла. И геният на Ленин е именно в това, че той запази цяла империята. Велика победа, на един велик (макар и омразен за мене) човек. Да, омразен. Той и чичко ти Сталин ме докараха тук, в Дряново, а не вие, с вашите милиционерчета.

Да, те двамата. Световната политика на Англия се крепи на колониите. Когато аз бях момче, през 1887 година, когато посрещнах Фердинанд в Лом, с баща си, видях как баща ми даде сто наполеона в касата на княза. Носеше я хофмаршалът граф Бурболон. Това бе уж за „Червения кръст“. Княгиня Клементина бе една от най-важните основателки на Червения кръст в света. Баща ми даде тези пари, а аз го попитах:

— Тате, защо ги даде? Това са много пари.

А той ми каза тогава:

— За да получиш после, трябва да дадеш сега. Но първо ти да дадеш. Запомни това.

И аз го запомних.

И Ленин през 1917 година даде първи — даде три декрета, та ни еба майката, а после обра каймака. Разложи всичките ни армии и те, армиите, решиха изхода на войната. Англия мислеше да води още пет години война в Русия. Не изкара и пет месеца и нейната армия се разбунтува. И тя си я върна обратно в Гърция.

Висшата политика, господин Памукчиев, иска три неща: пари, шанс и ум. Огромен ум. Ум, който да движи света.

— Кои са световните политици, които са движили света?

— Света го движат не политиците, а парите. Политиците са били само щурманите на параходите. Параход без платна, без вятър, без пара, без бензин не върви. Това са парите. Параход без шанс също не върви. Извие се ураган, потопи го и край.

Трябва съчетание на ума, на шанса и на парите.

Ленин нямаше много пари макар че не беше съвсем без пари — руските банки не бяха съвсем празни. Те бяха богати банки. Ленин нямаше голям шанс, като Сталин. Раниха го рано.

— Как разбрахте вие това?

— Та ние лягахме и ставахме със съветските новини. Имахме си хора, които ни ги носеха. Ние се надявахме до 1940 година Русия да падне.

— А кога разбрахте, че няма да падне?

— Лично аз го разбрах през 1927 година, когато Сталин изгони Троцки. Троцки бе някога военен министър в Русия. И имаше сила и власт да събори Сталин, но не успя. Сталин излезе по-умен от него и го повали. Още тогава разбрах, че Русия ще се закрепи.

— А защо казахте: „До 1940 година“?

— Когато Русия си взе Бесарабия от Румъния и омаломощи Румъния, та си взехме и ние Добруджа. Ето че Ленин и чичко Сталин са работили и за нашата кауза. Тези влашори създадоха най-закръглената държава на света. Бразилия не е по-закръглена от Румъния. Ха сега де. Четири милионната влашка държавица в 1919 година стана „Румъния Маре“ (Велика Румъния).

През 1926 година, вече като министър на външните работи в кабинета на Ляпчев, аз отидох на заседание на Обществото на народите в Женева.

Отседнах в по-разкошен хотел от хотела на Титулеску, поръчах си по-разкошен костюм от неговия. Той бе франт, конте, фанфарон, но умен фанфарон. И му се представих.

Тогава змей го либеше него. Беше главатар на мафията на краля. Два пъти става председател на Обществото на народите (по-точно — на неговите финансови комисии, които даваха парите и помощите на света).

Погледна ме той и попита на френски:

— Вие ли сменихте господина Калфова?

— Йес, сър — отговорих му аз иронично, на английски.

Той бе полиглот. Знаеше двайсет езика. В това число и български. Но аз му заговорих напук на английски. И той ми каза тогава:

— Вие, българите, господин Буров, макар и победени, макар и разорени от войната, създавате тревоги и трудности на моето правителство, на моя народ.

— Как ги създаваме? — попитах го аз.

А той ми казва:

— Създавате там някаква си Добруджанска революционна организация. Ромулес Войнеску ми докладва вече. Включвате в нея и комунисти, като Дочо Михайлов и Димитър — Доктора. Знам бюлетините, чета ги всеки ден. Вие създавате чети. Организирате набези откъм Русе и Варна. Откъм Разград и Кеманлар.

Представяте ли си, господин Памукчиев, той познаваше цялата ни северна граница, с градчетата и селцата. Това ме порази тогава. Този човек, който представляваше „Румъния Маре“ (Велика Румъния) в Женева, живееше само за нея, за Велика Румъния. И дума не даваше да се спомене за реванш, за връщане на „колониите“ — защото по същество и Банат, и Трансилвания, и Добруджа, и Бесарабия бяха колонии на Румъния и тя наричаше своите заселници — румънци там „колонисти“.

Аз му отговорих.

— Господин Титулеску, — говорех му вече на румънски — Вие напразно си въобразявате, че ще стреснете някого, че ще ни уплашите. Вие сте оградени отвред с врагове, които сте ограбили жестоко. И сте им взели най-хубавите провинции. Но не от България се плашете. Не и от Унгария.

— А от кого? — попита ме той разтревожен.

— Знаете от кого.

— Моля Ви, кажете ми от кого?

— От Червената мечка. Защото заиграе ли откъм Север, ще заиграем и ние, от юг. Но не заиграе ли тя, няма да заиграе никой. Ето това е вашият враг. А не ние, българите, с нашите чети. България, казах, сега е пълна с чети. Но не падаме. Ние сме си на власт. Няма да падне и Добруджа от нашите чети. Бъдете спокоен. Чети власт не свалят. Свалят я империи. А имате нещастието да бъдете гръб до гръб, дупе до дупе с най-великата империя на света. Като ви го отпере, ще ви пръсне зъмбата. И няма да се чува, няма да се вижда повече имението на хер Титулеску в Брашовско, в Добричко, в Банат.

Така му казах и го оставих сам.

България за пет години — от 1926 до 1931 година не получи от Обществото на народите нищо. Абсолютно нищо. Даже не ни отбелязваха в своя си бюлетин. Искаха само репарациите си. Искаха. Искаха и ние плащахме. Плащахме, докато се разорихме. И Ляпчев каза тогава: „Бюджетът на България се крепи на черупката на яйцето.“ Титулеску, Бриан — двамата приятели ни ебаваха майката по всички линии. Румъния и Франция, Югославия и Англия ни душаха. Душаха ни като зверове. Не ни правеха отсрочки на дълговете. Ние се задушавахме. Титулеску ми каза един ден:

— Господин Буров, вие не платихте тратите, не плащате лихвите, не давате нищо. Защо така? Или се надявате на прошка? Няма прошка, запомнете го. Вие ще трябва да паднете на колене, да се кланяте и чак тогава ще видим.

— Господин Титулеску — отговорих му аз — ние ще умрем. Ще пукнем от глад, но няма да се кланяме на чучела като Вас. Вие сте евнух. Вие сте недоносче. Вие не заслужавате да представлявате себе си, а представлявате Румъния Маре. Това е парадокс на историята.

Той ме гледаше като пукал, мигаше и мълчеше. Бе наистина евнух. Жена не бе виждал, като Николай Лилиев.

— Господин Буров, аз мислех, че в политиката има само дипломатически разговори и любезни думи. Вие ме смайвате с това, което сте говорили с Титулеску.

— Политиката, мило момче, има всичко — и сопа, и цепеница, и убийство из засада, и любезни думи, и мръсни, цинични разговори като тези. Аз мразя властите. Мразя ги като чума. Това гадна, долна язва. Става дума за хора като Титулеску, като връх на властниците. Народът винаги си е добър и е стадо овце. Няма защо да го крием. Той пасе, той дава вълна, кожи, мляко, агънца и Титулеску говори от негово име. Аз, като политик, изучавах психиката на властника-победител. Той е страшен. И Пашич — сръбският вожд, и Титулеску, и Братиану, и Папастратос, и Венизелос — всички бяха от един дол дренки. Когато съдиха генерал Гунарис в Гърция, защото загубил войната с Турция, с Кемал паша, аз казах на Титулеску в Букурещ (бях там на гости):

— Господин Титулеску, пазете се да не съдят и Вас някой ден.

— Защо?

— Защото и вие не мерите яйцето на дупето си, когато го лапате цяло. Нали знаете приказката за пуяка, който го хранели с цели орехи. Дават му малки орехчета, за да не се задави или задъни…

Не ме разбра.

През 1925 година, когато гръцкият генерал Пангалос нападна България, Румъния също струпа войски на северната ни граница.

Всички помислиха, че ще стане като 1913 година. Но аз единствен следях зорко какво прави Русия, какво прави Сталин през това време. Той най-неочаквано, ама най-неочаквано, прати една кавалерийска армия на южната си граница, към Бесарабията…

Този ход го забеляза и цар Борис III. И той следеше събитията в Румъния и в Русия чрез верни свои хора. Това е неизбежно. И е нужно.

От Букурещ се сепнаха. Изплашиха се, защото Русия винаги е била страшна с огромните си размери и с огромните си армии.

Всеки държи сметка за това. Така през 1925 година, господин Памукчиев, Сталин си е направил сметката. „Аз няма да позволя на влашорите от Букурещ да нападнат България. Тя си е моя. Тя си е наш контингент, наше завоевание, наша страна. Наш народ… Румъния е противна с лакомията си. Следователно, ще я държим за юздата“.

Великият политик, господин Памукчиев, мисли сто години напред. Посредственият — ден за ден. И това е разликата между политиците.

Русия през 1925 година не се интересуваше кой е начело на властта — Цанков ли, Вълков ли, Ляпчев ли. Тя гледаше голямото, гледаше България.

И като видях тук, в София, Червената армия през септември, аз си рекох: „Този дърт грузинец пак успя. Каквото бе намислил — то стана.“ И ми дойде на ума за 1925 година.

И понеже говорихме одеве за Стамболов, той я караше „ден да мине“. Не бе дълбок политик. Не мислеше за векове.

Висшата политика, господин Памукчиев, е била чужда и на Цар Освободителя. Връщам се на тази тема — за Аляска. Ако той не бе продал Аляска, Русия щеше да има още по-голяма сила и тяжест. Този император се оказа добър за нас, българите, но вреден за Русия. Той изпусна питомното в Аляска, да гони дивото в Турция. Е, вярно, победи Турция, но на зелената маса изгуби три четвърти от завоюваното.

Михаил Топалов-Памукчиев

1 Comment

  1. iaragrup казва: - reply

    Защо в България никога не е имало демокрация? Защото никога не сме имали помощи от никъде. Без пари и колонии няма демокрация. Това са тъжни неща, но са истина.

    Тъжната истина. Бог да пази България!

Leave A Reply

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *