Атанас Буров за: Поетите, Писателите , За Великите Българи и обикновените курви

Атанас Буров за: Поетите, Писателите , За Великите Българи и обикновените курви

Ат. Буров

Атанас Буров бе под домашен арест в дома си на улица „11 август“ 1, където е сега централата на АПН. Това беше един разкошен апартамент, обзаведен според тогавашните ми разбирания смайващо.

— Господин Буров, Вие познавате световната история и политика…

— Да речем.

— Обиколили сте целия свят…

— Истина е.

— Учили сте и сте живели във Франция, Швейцария, Германия…

— И в България.

— Кое според Вас е най-ценното качество на един народ? Това, което Вие уважавате най-много.

— Труден въпрос, господин Памукчиев. Много труден. Аз мисля, че най-ценното качество на един народ е любовта му към отечеството. Не скромността. Не честността. Не и трудолюбието. Защото се доказа, че най-трудолюбивите народи най-често стават плячка на негодниците, като асирийците и немците. Последната война го доказа. Аз живеех с мисълта до вчера — до май 1940 година, че на света има три страни, само три страни, които са готови да умрат, да загинат, но да не превият врат и коляно пред противника си, пред своя враг.

— И кои бяха те?

— Русия, Англия и Франция. Обаче като видях, че Франция преви врат и коляно пред немеца, загубих тази вяра в нея. За мене французинът не е това, което съм си го представял. Само Русия и Англия са двете страни на света, които са готови да умрат, да загинат, но да не позволят враг да се гаври с тях. Защото с победения винаги се гаврят. Ебат му жената, изнасилват му децата — той мига и мълчи. Душат го, бесят го, колят го — той пак мълчи. Изземват му всичко, дори децата — той пак мълчи. Няма нищо по-страшно от това, да те победят. Само Русия и Англия не позволиха на Хитлер да се гаври с тях. И затуй аз най-много уважавам тези два народа. И ценя най-високо това тяхно качество родолюбието, гордостта на нацията. Нация без гордост не е нация. Никой друг народ, освен английския и руския, не застана пред немеца и не му стовари юмрука си в зурлата. Само тези два народа казаха „Стой. До тук.“ И му превиха врата. Казвате трудолюбието… Какво е трудолюбието? Глад, страх от утрешния ден, жажда за пари — това са пружините, това са моторите, които тласкат шайбата на трудолюбието. Не е вътрешната потребност. Казват, че българският народ бил трудолюбив. Народ, който има по календар 169 черковни и официални празници, не е трудолюбив. Черквата в България, колкото и добро да е направила, разврати този хубав наш народ, направи го хайлазин… Тя му еба майката. Тя го накара да празнува мишин ден, бабин ден, Зарезан, Свети Силвестър — и все не се работи. Все се пие и се почива. Тя впиянчи тоз хубав наш народ, тя го направи дембелин, хайлазин.

Защо, питате ме Вие, господин Памукчиев, българската литература не прекрачи границите на България. Защо не се превежда по света, като френската, английската, руската, испанската? Защо? Защото нашите писатели са хайлази. Дембели, не познават силата на труда и на таланта. Те разчитат само на таланта. Природата надари Яворов с най-великия поетичен гений на света. Той бе по-надарен от Гьоте, от Шилер, от Байрон, от Пушкин — не ще и съмнение — това Ви го казвам аз, който съм изучавал и чел световните автори, който съм бил на „ти“ с Яворов. Аз, който знам цялата му драма, комедия и трагедия. Неговият живот не е само една трагедия, както дрънкат вашите писачи — глупаци. Те не могат да разберат един гений. Гения го разбира само гений. И за гения трябва да пише само гений. Какво значи това „трагедия“. Трагедията е полукомедия. Млад, хубав мъж, надървил хуй като кросно, с гореща тракийска кръв, с арабски примес, ще остане само с една жена? Къде го търсиш ти, како Лоро? Къде? Кой хубав, здрав, гениален мъж, като Яворов е останал само с една фуста? Кой? Няма такъв. Яворов си бе курварче от световна класа. В Париж, когато са били на стаж на специализация с Елин Пелин, са били като два полюса. Пелинко, шопчето Пелинко, си е кътало сантимите, събирало си е паричките да си купи кими костюмче, кими калеврици, кими книжки… А Яворов е изучавал тънкия занаят. Той е поет. Той не пести. Той не мисли за утрешния ден като бати си Пелинко. Тракиецът си е тракиец. Ако търсите ценните качества на българина, господин Памукчиев, търсете ги в Тракия, а не при шопите. Елин Пелин никога не е посещавал изложби, галерии, а Яворов винаги е бил там.

Елин Пелин най-много да е платил на някоя курва за половин час. Яворов е бил естет и е ухажвал красавиците на Париж. Защото е поет, а поетът не е като другите хора. Той е бамбашка човек. Надарен е от природата да създава красота и поезия, а не да създава недоносчета. Хвалят Елин Пелин — „голям писател, голям творец“. Че какво му е голямото? Той няма нито една книга, нито един разказ, които да могат да изскочат вън от България. „Земя“ е недоносче с лош край. Брат убива брата си — банална история, сълзлива трагедийка и толкоз. „Гераците“ — хубава работа, но чисто шопска история.

— Има разкази.

— Разкази всеки може да напише. Дай ми „Война и мир“, дай ми „Престъпление и наказание“, дай ми „Бруденброкови“, дай ми „Фауст“ или „Ад“ — това искам аз от българските писатели. Щом един българин — Григорий Цамблак се е удостоил с честта да бъде на Констанцкия събор, да съди Ян Хус, да бъде в синедриона на великите магистри и съдници от световен ранг, защо българските писатели да не бъдат в синедриона на великите творци на всички времена — като Данте, като Лев Толстой, като Достоевски, като Гьоте, като Шилер, като Байрон? Защо? Какво им пречи?

— Какво според Вас им пречи, господин Буров?

— Липсата на трудолюбие… Липсата на „гащи“, на „дупе“. Да седнат и да мислят, да работят, да преработват, да живеят само с книгите си, само с идеите си, само с творчеството си. Ето, това им липсва. Българинът, като седне да работи се сеща, че трябва да изживее живота си доволно и щастливо, „да не се мине“. Надърви го и тръгва да търси нещо за ебане. Ето, това му ебава майката на българския писател, поет, художник, журналист, артист, ковач, хлебар… И то, ако може да е без пари и да е чуждо. Българинът не е научен да плаща за своите удоволствия. Той гледа да мине гратис. А така не дават никъде. Само Яворов бе артист в това отношение — никой друг. Затова и всички жени на София бяха негови и го обичаха. Не е имало случай Яворов да пожелае жена и тя да му откаже.

А Евгения Марс си играеше с Иван Вазов. Тя го направи на стари години за смях.

— Защо?

— Защото знаеше цената си и го правеше само за пари. Тя го изцеди като лимон — обра му всичко. Даже и лавровия му венец взе. Не той й го даде. Тя го взе срещу едно ебане. Искате от мене интимни неща, истински истории, без грим, без красота, без подплата. Ето Ви ги.

Аз съм бил в партийното бюро на нашата Народна (не Народняшка, както вие, комунистите я наричате) партия. Народна. Русофилска партия, това беше нашата партия. Аз и Вазов бяхме в нейното партийно бюро до 1921 година, до смъртта му…

Аз го познавам добре. Той умря беден, обран от онази курветина, наречена Невена Елмазова, майката на онова копеле — Павел Елмазов.

Вазов бе полов атлет. Полов гигант, полов гений, но стиснат човек. Пинтия. Боеше се като всеки самотен, стар човек от глад и немотия. Затова пестеше парата. Невена Елмазова реши да си играе с него и да го обере. Тя бе родена сводница и проститутка от световен ранг. Красива, нежна, чаровница, но с покварена душа. Жадна за пари. И намери златната мина у Иван Вазов.

Аз я срещнах един ден на улица „Раковски“ и „Вълкович“, пред дома на Вазов. Бях спрял да запаля цигарата си и тя излезе от дома му. Заговорихме с нея, поканих я в „Юнион клуб“, на чашка абсент.

Обичам Вазов. Тогава още повече го обичах. Той ни бе като баща на нас, младите, като духовен вожд…

Казах й:

— Госпожо, позволете ми да Ви попитам само едно нещо.

— Кажете, господин Буров — каза тя, кокетно, разбира се. Коя жена не е кокетка. Нито една не може да каже „аз не съм кокетка“. Кокетството в жената е първата й природа. То е нейната същност, като аромата на розата. Жена, която не е горда, че е кокетка, не е жена.

— Госпожо — рекох аз, — какво мислите за Иван Вазов, бихте ли се омъжили за него?

Тя се засмя. Разказвам Ви го, господин Памукчиев, за поука в работата си с жените, защото сте млад. Тепърва ще им ядете попарата и ще им берете страха.

— Господин Буров — каза ми тя, — това не може да стане никога.

— Защо? Иван Вазов е доходна партия.

— Глупости. Освен една пенсия и един хонорар той няма нищо друго.

— Има хубаво име.

— С име не се живее.

— Има кредити във всички банки.

— Той няма нищо, защото не може да представи никакви гаранции, освен себе си, името си, славата си. А банките не щат имена. Искат полици, пари, стоки. А той ги няма.

— Вие, разбира се, не сте му казали това, нали?

— Разбира се, че не. Как ще му го кажа. Аз съм хубава, млада жена и бих се омъжила само за мъж като Вас. Банкер или син на банкер.

— За фабрикант?

— Не.

— Защо?

— Те са измъчени хора. И от работа не им остава време за любов.

— Любовници Вие лесно ще си намерите.

— Българинът не само, че е свидлив, но е и ревнив — каза ми тя.

Аз се обидих, но премълчах. Реших да водя разговора докрай, да я разбера що за човек е това, що за жена, що за манталитет, що за любовница. Казах й:

— Ако аз Ви предложа, бихте ли се омъжили за мен?

— Не.

— Защо?

— Вие сте по-нисък на ръст от мене.

— Но аз имам пари.

— Само с пари не се живее.

— А с какво?

— С красив, представителен мъж като Иван Вазов и с богаташ като Вашия баща — висок, стегнат, хубав човек…

— Значи, аз не съм хубав?

— Вие — каза ми тя — сте само един приятен, забавен събеседник, който може да ме доведе в „Юнион клуб“, да ме почерпи един абсент, или два, да ме заведе в квартирата си и да иска да ме прекара. Но аз не се давам така евтино, господин Буров. Аз съм скъпо поддържана жена. Аз и затова се разделих с мъжа си, защото той нямаше средства да ме поддържа. Ние, красивите жени си знаем цената. Само Лора Каравелова не си знаеше цената и се ожени за един голтак. За един поет. С поета само се спи, но не се жени човек за него. Той ни се води, ни се кара. С нищо не може да му се угоди. Освен, ако е разведен, като Иван Вазов, и има нужда от жена. Като съпруг поетът е измет, нула. Той е капризен, жесток и иска светът да живее само заради него. Затова аз никога не ще се омъжа за Иван Вазов.

Колкото жени на поети познавам, всички са или много самотни, или много нещастни, или много потиснати. Трябва да си само Невена Елмазова или Лора Каравелова, за да опознаеш поетите. Явно, че Лора се излъга с Яворов…

Това, господин Памукчиев, ми каза Евгения Марс-Елмазова, истинското име на която е било Невена, но се беше прекръстила на Евгения, защото било по-европейско. Курва и в името си…

— Какво стана по-нататък?

— Пихме по два-три абсента, настроих я като китара или мандолина, за фина свирня, заведох я в моята квартира и там тя ми удари ритника. Не бутна.

— Защо?

— Защото и аз, като всеки българин, помислих да мина с три абсента, по левче — три лева. Хубавата жена не ще три лева, тя иска минимум три златни наполеона или три жълтици, с образа на Франц Йосиф…

Това е българинът. Все иска да ебне без пари. Ама не дават така. Не се лъже българката. Тя е винаги по-умна от българина. Защото тя го ражда и възпитава. Тя му дава своя ум и своите навици.

Не искам да кажа нищо лошо за госпожа Елмазова, но тя така зле възпита своя син, че той стана евнухът, сводникът и посмешището на София. Той е мелез — между арабин и българка.

Това не е истински българин. Елмазова — Евгения Марс, бе вярна на името си. Тя бе войнствена жена и спечели милиони чрез плътта си. И то лягаше само с фабриканти и с банкери…

— Вие й завиждате…

— Не. Казвам Ви истината, господин Памукчиев. Има един сой жени, които знаят да продават насладите на грам, като халвата. Тя бе от тях. И знаеше цената си. Българката затова не стана голяма писателка, като Мичел, като Пърл Бък, защото бързо се развращава, бързо се отвращава от големия труд на твореца.

Аз познавах много талантливи жени българки. Те си останаха само с таланта си. Не оставиха нищо.

— Защо?

— Защото не дадоха цена на таланта си. Даде му цена само Елисавета Белчева — Багряна. Нейният талант не е голям. Тя е средно надарена жена като поетеса. Може би — повече като любовница да я бива, не знам. Но като поетичен талант заслужава оценка четворка. Не дори петица… Но се разведе овреме, напусна мъжа си, прибра сина си и край — отдаде се на поезията. Като че ли разводът е естествено състояние на жената и мъжа, господин Памукчиев.

— Откъде съдите?

— От Иван Вазов. Щом този българин се разведе, какво остава за нас, по-простите хора.

— Но Вие никога не сте се развеждали.

— Пазил ме бог. Развеждат се само глупаците.

— Значи и Вазов е глупак.

— Абсолютен глупак. Истинският, умният мъж си хойка, ходи си по чужди жени и девойки, плаща си честно, обилно и ги има. Жена му също има право на тези малки, невинни удоволствия. Но умната жена не го демонстрира, както Лора Каравелова например, както Евгения Марс. Тя го крие. Защото е умна жена. Лора имаше най-хубавия и в същото време най-глупавия мъж — от село Боженци. Красив, но празен като балон. Лек човек. Засмян човек. Празен човек. Наивен човек. Идеален обект за съпруг. Не четеше стихове. Не четеше романи. Четеше само банковия бюлетин, който издаваше професор Цанков за Съюза на банкерите в България.

Лора сметна, че не е достоен за нея. Направи й дете — хубаво, здраво дете. Тя намрази и мъжа си, и детето си заради Яворов. Тя бе поетеса по душа. Това вие, младите не го знаете, но аз го знам. Чел съм нейни стихове. Тя бе богато надарена, но глупава жена.

— Защо глупава?

— Казах вече защо. Умната жена не се жени за поет. Поетът е таралеж в гащите — все боде, все не може да му се угоди. Защото е по-иначе устроен, по-бамбашка от нас… Лора Каравелова беше жена за Иван Вазов. Ама на — не се свърза с него. Тя искаше от мъжа всичко, а му поднасяше само една поетична душа и една хубава плът. Добре, но поетът иска и чужда. Не ще само нейната.

Искате откровен разговор, господин Памукчиев, ето Ви го, запишете го. Поетът в България е винаги на почит. Няма народ на света, който така да тачи своите поети, като българина.

Това Ви го казвам аз, Буров. Защото познавам световната литература. Няма поет, който да не е носен на ръце от съгражданите си. Но бедата е там, че българският поет не си знае цената.

— Вие си противоречите.

— Защо да си противореча?

— Защото хем си знае цената, хем не я знае. Кое е истината?

— И двете са истина. Едни поети си знаят цената, но нямат цена, други, като Яворов, не си я знаят. Казах вече, за мене Елин Пелин не е голям писател.

— А кой е голям?

— Двама са големите — Вазов и Захари. Никой друг.

— Само с двама играчи хоро не се прави. Сигурно има и други.

— Няма други. Те са, двамата.

— А поети?

— И те са двама.

— Кои?

— Вазов и Яворов. Други няма.

— Лилиев?

— Евнух…

— Кирил Христов.

— Полов маниак и фанфарон. Той никога не е бил голям.

— Много жестоко съдите.

— Защото ги познавам. Човек — поет, който бие жена си не е нито човек, нито поет. А той биеше жена си до умирачка. Така правеше и Стоян Михайловски.

— Господин Буров, Вие осквернихте всичките ми олтари и уважения към тези кумири.

— Живейте без илюзии и без кумири, господин Памукчиев. Човек трябва да се отнася към хората, както старият сарафин към парите — да им знае истинската цена. Всекиго можеш да излъжеш, даже банкерина и търговеца, но не и ломбарда, не и сарафина. Той по цвета, по звъна на златото и среброто отгатва коя монета е чиста, коя е с примес, коя е фалшива. Както Орозов, Папазов или Христов от Казанлък — само по мириса ще отгатнат кое розово масло е чисто, кое е примесено с тереше… Само те тримата, никой друг.

— И Вие ли?

— И аз. Нищо, че съм изнасял розово масло. Ние лаиците се лъжем, както и вие младите се лъжете сега. Лъжете се вие комунистите, че ще промените света и хората, че ще има свобода, братство и равенство на земята. Нямало ги е, няма ги и няма да ги има.

Хората се раждат неравни — и по социално положение, и по дарби, и по пишки, и по всичко… Как ще бъдат равни? Не могат да бъдат равни. Никога. Човек е създаден да се бори за хляба си, за място под слънцето, за жени, за пари, за обществено положение. Кой ще победи? По-умният, по-силният, по-храбрият, по-безочливият, по-грубият, по-нахалният. Ето загадката за поетите в България — те имат талант, но нямат брутална сила.

Байрон е бил безочлив, еблив, мръсен, долен, покварен — ебял е единствената си сестра, това се знае. И Мороа го пише. Той е бил супер брутален тип.

Франсоа Вийон го обесват. И с право — по-брутален поет от него не е имало. Ние пък убихме Яворов с клюки, с клевети, с презрение. Не издържа и се самоуби. Всеки убива, както може. Аз плаках за този човек като го срещнах на „Царя“ — сам, с патеричка в ръка, дрипав, мръсен, гладен, изпит, с черни очила. До него вървеше зетят на Тодор Г. Влайков, мъжът на Радка Влайкова, на дъщеря му Радка…

Обадих му се.

— Господин Яворов, да имате нужда от нещо. Мога да Ви помогна.

Знаете, господин Памукчиев, че през 1913 година аз бях министър на търговията. Генерал Георги Вазов бе военен министър тогава в кабинета на д-р Стоян Данев. Ах, какво страшно време беше. България беше унизена, България беше тъжна и гладна.

Яворов ме изслуша и каза: „Благодаря Ви, господин Буров, нямам нужда от нищо, освен от капка съчувствие и разбиране“.

„Капка съчувствие“ — това искаше Яворов, а нямаше кой да му го даде. Търсеше разбиране, състрадание — нямаше и това, нямаше кой да му ги окаже.

Беше сам… Съвсем сам. Беше като прокълнат, като прокажен. Всеки бягаше от него. Кой ще разбере мъката на поета? Кой ще разбере болката на гения? На таланта, на гордостта на България? Господин Памукчиев, няма нищо по-страшно от самотата. Ето защо аз никога няма да се разведа. Ако би ще жена ми да е ламя, да е чума, да е грозотия. Но тя е моята жена. Тя ще ме разбере в тежък миг, тя ще ми подаде ръка, ще ми даде чаша вода или кора хляб…

Човек трябва да живее с хора, с жена… По-добър другар от жената няма. Глупаци са тези, които се развеждат… Впрочем, защо да говорим — разводи има там, където ги иска жената. Всичко зависи от нея.

— Е, добре, господин Буров, като видяхте Яворов така беден, защо не му дадохте пари?

— Той не ще пари. Това е поет. Той иска съчувствие, състрадание, разбиране.

— Но е бил гладен, казвате. Слаб, изпит…

— Човек не е гладен за хляб. Човек е гладен за блага дума, господин Памукчиев. Това ще го разберете когато станете на 60–70 години. Сега вие младите не разбирате нищо. Дай ви пари, дай ви жени, дай ви слава, дай ви илюзии. И това ви стига. Вие живеете с илюзии, вие, комунистите. Вие си въобразявате, че ще преобразите света. Глупости.

Този свят не се преобразява лесно. Той се разорява, унищожава. Изгаря се, но не се преобразява.

Додето свят светува ще има бедни и богати. Управници и управлявани — насилници и мисионери на милосърдието, Каиновци и Авеловци.

— Откъде съдите?

— От това, което става пред очите ми. И е ставало. Аз познавах лично Плеханов, Ленин — от Швейцария и Франция. Познавах Троцки, познавах княз Кропоткин, познавах хората на Михаил Бакунин, познавах Адлер, познавах Парвус. Троцки е идвал в България през 1912 година, като военен кореспондент. Идвал е при мен — като министър на търговията. Аз познавах Лойд Джордж, Клемансо, Думерг, Поанкаре, познавах и съм работил с Александър Стамболийски през 1919 година, бях министър в неговия кабинет от 6 октомври 1919 година до 1 май 1920 година, аз го водих в Париж, да подписва мирния договор, аз му внуших идеята за Трудовата повинност, аз, Буров, банкерът Буров, както ме виждаш сега тук, на улица „11 август“… (задъхва се, пие вода).

И Ви казвам аз, господин Памукчиев, с мене ще говорите като с бога. Аз знам всичко. И виждам всичко. За мене няма тайни ни под небето, ни под земята. Аз съм погребал светлите имена на България — политици, дипломати, министри, офицери, писатели, поети — аз съм бил на погребенията на всички велики българи…

— Кой е бил най-велик от тях? Тези, които Вие обичате и тачите?

— Най-велик е бил Христо Ботев. След него Левски, Бенковски, Панайот Волов.

— Защо слагате и Панайот Волов? Защо не Тодор Каблешков, Захари Стоянов?

— Ще Ви обясня и с това свършваме днес. Това ще е омегата на днешния ни разговор. Вие, господин Памукчиев, ме накарахте да се развълнувам, а аз не съм свикнал с това. Вълненията скъсяват живота на човек, а дългото ебане с хубава жена го удължава. Това да го знаете от мене. Затова, намерите ли хубава жена, няма да бързате да се разделяте.

Питате ме, господин Памукчиев, защо слагам Панайот Волов в числото на четиримата най-велики българи. Слагам го, защото само той, подчертайте това, само той, единствен човек в българската история се отказа от поста си, от правата си, от славата, от суетата, от всичко — за Отечеството си, за България. Когато го избират за апостол, за главен апостол на Четвърти революционен окръг в Гюргево, през зимата на 1876 година, той взема за помощник Георги Бенковски — един прост караабаджия от Копривщица. И после, като вижда, че този прост караабаджия е гений, че е роден за водач, за пълководец, че е по-добър и по-достоен от него, предава нему своите пълномощия, той минава на втора линия, а Бенковски излиза начело.

Такъв случай в световната история няма. Това е един-единствен случай. И това го прави българинът от Шумен — Панайот Волов… Баща ми е търгувал с баща му — Вичо Волов. Къщата им бе на главната улица. Знам целия му род.

Шумен даде на България едно име — и то му стига — Волов…

— Даде и Васил Коларов…

(Смее се).

— Знам и него. Учили сме заедно в Женева, в Париж. Мой приятел бе. Хубав човек, но не може да стъпи на малкия пръст на Волов.

Волов е неповторим, като Ботев. Той дава всичко за България, всичко. Велики са тези хора, които дават всичко за отечеството си.

Васил Коларов е един обикновен партиен агитатор и скромен политик, който винаги ще свири втора цигулка, като Енгелс след Маркс, като Шилер след Гьоте.

— Какъв бе Коларов като студент?

— Умен, добър, трудолюбив, студент-спортист, студент като всеки българин. С нас учеше Иванка Христова Ботева, тя ни бе състудентка. Учеха много българи, но гений не стана нито един. Ние се оказахме добри епигони на своите велики бащи.

— И банкерите ли могат да бъдат велики?

— Да. И банкерите. Всеки в своята област може да бъде велик, стига да намери време, пролука, капитал, влияние, връзки и исторически шанс.

— Вие намерихте ли Вашия шанс?

— Не.

— Защо?

— Защото трябваше да работя с пълни кретени и глупаци, като проф. Ал. Цанков, като Андрей Ляпчев, като д-р Стоян Данев и като последния кретен на България Александър Стамболийски.

— Вчера го нарекохте „гений“, днес кретен. Защо така?

(Пие вода).

— Защото е абсолютен кретен. Да държиш властта, да имаш армията, полицията, оранжевата гвардия, 90 на сто от селото да е зад тебе, с тебе, да спечелиш изборите с 99 на сто и да ти ритнат шута, да ти ударят ритника в гъза на 9 юни. Еби му майката славовишка. От такъв по-голям глупак няма. Затова го смятам за кретен. Изобщо в живота си, господин Памукчиев, аз съм работил с много изтъкнати кретени от национален мащаб. Кретен в известен смисъл бе и Иван Вазов. През 1920 година, Александър Стамболийски, за да го спечели, а и да си създаде име на меценат, му предлага разкошната къща Бартелеми-Вайс, на улица „Раковска“, предлага му вилата на Чапрашикови в Чамкория, която правителството изкупи за осемстотин хиляди лева с гората наоколо, предложи му един милион лева, даваше му субсидия, годишна субсидия, а Вазов отказа да ги получи. Това го знаем само ние: Стоян Омарчевски, Александър Стамболийски, Райко Даскалов и аз — Буров. Вазов го сподели с мене и с брат си Владимир Вазов. Ето го, жив е. Сега живее в село Рибарица, Тетевенско. Идете при него, господин Памукчиев, и го попитайте. Той ще Ви го каже. Той ще Ви го потвърди. Вазов не прие, защото щели да сметнат, че той ставал „храненик“ на БЗНС, на земеделците, на Стамболийски.

Глупак. Приеми. Вземи всичко. Запретни ръкави. Започни работа и напиши „Аз, Вазов“ — мемоари в пет тома, да има да четем… Да има какво да видим, да оценим България и българите. Защото той е познавал лично и Христо Ботев, и Васил Левски, и Захари Стоянов, и Стамболов, лично, лично, лично… България има нужда от мемоари, господин Памукчиев, мемоари.

— Господин Буров, защо според Вас е отказал Вазов?

— Защото е поет.

— Какво като е поет?

— Поетите не мерят нещата с нашия аршин.

— А с какъв аршин мерят?

— Със своя поетичен аршин. Те живеят в друг свят, като светците, като бога. Те са богове. И те знаят смисъла на живота по-иначе от нас, обикновените хора. Вазов сметна, че ще се продаде за пари, ако приеме този дар. На него му се струваше, че ще го сметнат за отстъпник от своята Народна партия, от бюрото и от другарите.

Пълен глупак…

Той не разбра, че като остави пет тома мемоари, ще остави пет пъти повече на България, на своята партия, на своя град, на своя род.

Вазов бе гений на гениите.

Като чета неговото „Неотдавна“ и разказите му за Васил Левски, страничките за Ботев, аз плача. Плача и ридая над съдбата на България. Този гений трябваше да пише само за тези хора. За великите българи, а не за „Докузмерджанов на капъните“…

„Една българка“ е най-хубавият му разказ.

Вазов имаше какво да ни разкаже, както Ботев, както Левски.

За съжаление, ние българите бягаме от мемоарите.

— Защо?

— Първо от глупост. И второ, от скромност. Ако Ви говоря сега, господин Памукчиев, то е да наваксам и аз пропуснатото. Дано чрез Вас аз успея да споделя нещо, да докажа нещо, защото е грешно човек да погребва всичко. Грехота е. В България Константин Бозвелиев написа мемоари, вашият свети-господ Димитър Благоев също направи опит да напише нещичко, но само опит. Той бе умен и честен човек — не ще и дума, но само с ум и честност история не се прави.

— А с какво се прави?

— С пари, с вестници, с книги, с поети, с писатели, с армия. Армия без бойни песни не е армия. Армията трябва да върви и да пее. И да влиза в боя с бойни песни. Кой ще ги съчини? Поетите, музикантите. Те са светците на вселената. Те. Този, който съчинява бойни песни, той е най-великият поет. Вазов съчини няколко песни. Те са малко.

0 Comments

Leave A Reply

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *